В 15.10 тръгвам надолу, с пожеланията на колегата да се справя навреме. Сега скоростта е друга, макар че толкова често спирам да снимам, че почвам да си мисля, че това е сериозен забавящ фактор. Да, ама светлината е добра, гледката – разкошна. Снимам, докато имам кадри и почти се радвам, когато филмът свършва.

         За около 20 минути стигам до разклона, където от югоизток излиза подсичащата пътека. Това е последната сигурна възможност да сляза бързо в долината Берии. Гледам табелката – до прохода Барточа пише вече 2 часа. Пак си гледам часовника – няма как да е вярно, каквото и да съм правил, не може да взел едночасово разстояние за 20 мин. Изводът е един – времената са силно надценени. Следователно продължавам към Барточа, като целта е да съм там за около час и половина или в 17.00 ч. Теренът предразполага – добре утъпкана пътека, равна или с лек наклон надолу. Скоро съм принуден да приключа снимките и късните следобедни светлини остават само за мое удоволствие. Малко изненадващо подсичам от север връх Барточа, но това пък слага завинаги точка на идеята за пътека към долината Берии. Вървя доста бързо и скоро стигам до края на билния участък. Сега ще трябва да “направя” цялата денивелация между билото и прохода. Добрата новина е, че съм стигнал доста на запад, което значи първо, че ще е стръмно и второ – че съм близо до прохода. Стигам до характерния голям завой, с който пътеката слиза от билото в гората и по който се изкачват пролетно време овцете. Има го на стотици места и в нашите планини. В началото на гората подминавам влюбена двойка и почти инстинктивно се вторачвам в обувките им – с маратонки са, следователно са “кашкавал-туристи”, следователно съм близо до пътя.

         Близо, ама стръмно. Известно време пътеката следва посоката на билото, макар и слизайки, явно докато подмине и последното скалисто връхче. След това рязко завива на юг и със стръмни серпентини се спуска надолу. Тук някъде е скалата, наречена Сфинкс Барточа, но нямам време да я търся. Вече виждам поляните около прохода и отгатвам трасето на пътя. Внимавам много да не стъпя накриво и да се повредя накрая, възприемайки влашки маниери. Още няколко серпентини и съм на черния път, който стига до кулата с антените. Обратният му край е на шосето на най-високата точка на прохода Барточа. Пътят обаче доста се вие през поляните и озобено из гората. Още отгоре съм си набелязал минаване напряко и смело нагазвам в тревата, без да изменям скоростта. Влизам отново в гората и не след дълго чувам шума от шосето. Оказва се дори по-близо, отколкото си мислех. Ето го. Поглеждам часовника – невероятно: 16.40 ч. Слязъл съм от вр. Чукаш до прохода Барточа за час и половина! А на табелките пишеше около 3 часа. Определено имат проблем с маркировката. Да беше дадено в обратната посока, ще речеш, че заради слизането съм набрал преднина. А не съм маратонец. Както и да е – това в случая работи за мен.

          На самия проход група румънци са разгънали любимия им пикник: на 1 метър от асфалта, на 50 см. от колата, между купчините с боклук дими барбекю... Все така без да изменям скоростта, сгъвам щеките си докато пресичам шосето. Надявам се на автостоп и се подготвям, за да не изнервям шофьора и да печеля още ценни минути.

         Късметът днес определо е с мен – още третата кола спира. Оказва се семейство от Констанца, но са планинари и с удоволствие им давам прясна техническа информация за пътя, от която живо се интересуват. След десетина минути сме в долината Берии – с повече от час предсрочно. Разделяме се приятелски, аз хвърлям раницата в моя багажник и се отдавам на заслуженото удоволствие да си измия краката и да се преобуя.

         Нататък късметът продължава да работи – влак срещам само на втория прелез, при това в обратната посока. На свой ред взимам стопаджии – баба и внуче от едното село до другото (понеже вечерният влак е по-късно, изпреварил съм го). Нататък е проза, но понеже е събота вечер движението е почти нормално, не бих казал чак цивилизовано. В 20.00 съм в Букурещ. Мисията е изпълнена, вълкът е сит, агнето – цяло.