Планините
  Всички екстри - 2
 
Епизод 2 – Проливен сняг
 
Няма как, ставам. Естествено, първи. Предпочитам така – столовата е празна, спокойно си разхвърлям нещата и на светлината на челника бавно, но методично започвам да се организирам – вадя закуската, дрехите за ходене, отново редя раницата, оправям документацията. Скоро слиза и Момчил, пускаме примусите да правим вода за сутрешните напитки. Навън – нищо добро: облачно, прехвърча сняг.
Постепенно столовата започва да се пълни, а хаосът нараства в геометрична прогресия. Към 7.30 вече почти всички са долу, в различна степен на готовност. Допивам последните 200 мл чай, които за ужас на Зорица отбелязвам на висок глас (тя отказва да приеме, че храната и напитките могат да се разглеждат като количества калории и течност, отделени от вкусовите им качества). Тъкмо навреме, за да си затворя раницата преди тоталния хаос в момента на тръгването. Сега вече за ужас на курсистите започваме обратно броене през 5 минути на времето до тръгване.
В 8.10 сме отвън, почти готови. 10 мин. закъснение при такава голяма група е приемливо. Проблем се оказва състоянието на хижата след нас. Не че не оправихме нещата, ама най-мразим скатавките. Това е повод със Зози да дръпнем една градивна критика за начало, още преди инструктажа за безопасност. А от него има нужда, защото с характерния звук “вввуууп” снегът сляга и се цепи дори на минимални наклони. Лавините са навсякъде.
Тръгваме нагоре по пистата, успоредно на влека. Хем да утъпчем около него, да може да работи, хем да не отцепим нещо да падне още от сутринта. Над влека следва люта битка със склона и еднометровия мек сняг, в който дори и със снегоходки се затъва здраво. Това обаче се оказва необходимото зло за тези, които са прекалили с пиенето снощи (всъщност сутринта) и за несъбудилите се. Един час след тръгването благополучно преодоляваме пистата и влизаме в гората, където се напредва малко по-добре. А ни чака път...
На Сухия рид се разделяме на две – този път Момчил и Мишо са в бързата група, а ние със Зози оставаме да “събираме труповете” отзад. Следващото предизвикателство е пресичането на седмоезерния циркус. Спираме, по всички правила, преди табелката за лавинна опасност до ез. Бъбрека и с Момчи отиваме да търсим що-годе приличен път за слизане. “Зимната” маркировка, както на много места, не е по най-обнадеждаващото трасе. Още на втория кол я изоставяме и решаваме да слезем направо върху Близнака.
Изглежда лесно, обаче всъщност съдържа елемент на пързаляне по един къс, но стръмен участък. Мнозинството от хората за пръв път ходят със снегоходки, какво остава за пързаляне с тях. Имам предвид контролирано, по гъз и баба знае. Спрявят се някак, достатъчно бавно, за да ни стане студено на инструкторите, но в крайна сметка всички живи и здрави се събираме на леда на Близнака. Заради мотането по време на слизането съкращаваме почивката и продължаваме стегнато по леда през Трилистника към старата хижа “Седемте езера”. Пристигаме тъкмо навреме за обяд – към 12.40, и колкото и да ни е неприятно, трябва да дадем почти пълен час почивка. В хижата е топличко, предлагат супа – цяла поредица демотивиращи фактори.
В един и половина в учудващо стройна колона напускаме “7-те езера” и, елегантно заобикаляйки тоалетните, се спускаме шус надолу към Седмото езеро. Момчил върви пръв и почти без да се усети смело скача в потока, който пълни езерото. Добре, че е с много добра екипировка – измокряне до коленете на средата на зимния преход не би било най-приятното изживяване, меко казано. Отново започва да вали сняг. За да избегнем други водни изпълнения, заставаме на леда на Седмото езеро и даваме едва ли не лични инструкции на всеки откъде да мине. Това, естествено, отнема време и вече леко притеснени, почваме да пълзим нагоре по рида Душевадник. Опитваме се да наложим по-здраво темпо, защото снегът много бързо се усилва. Тъкмо излизаме отгоре на рида и проехтява гръм. Скоро втори. Няма шега – гръмотевична буря в края на януари, придружена с проливен сняг, по израза на Момчил. Понеже вече сме се качили на Душевадника, единственото правилно решение е да бягаме надолу в гората. За да намалим усилието на първите, опитваме се да организираме ротация в правенето на пъртина. Много бързо обаче назначените за първи губят пътеката във високия клек. Налага се с Момчил да вървим в първата тройка или петица, за да даваме насоки на водещия. Борбата с клека е умопомрачителна – снегът е пресен и не е притиснал достатъчно клоните. Ако го събориш, клонът се вдига рязко и ти препречва пътя. По-лошо е, ако си стъпил на него – направо падаш (или те удря там, където най-малко искаш). Добрата новина е, че във високия клек и непосредствената опасност от гръмотевична буря намаля. Все пак ще се чувстваме по-добре в гората. Затова се отказваме да търсим маркировката и даваме нареждане да се върви право надолу, с лек десен уклон. Десен, защото това означава изток и е предпоставка или да намерим маркировката (ако сме западно от нея), или да слезем направо на х. “Вада”, която е следващата ни цел, подминавайки седловината Вада. Ако се движехме западно, на принципа на нарочната грешка, със сигурност щяхме да слезем на пътя от Паничище през х. “Пионерска” за Зекирица, но това означава и изкачване до седловината Вада, и удължаване на пътя.
Понеже бурята продължава, не разрешаваме почивки докато цялата група не слезе в гората. Със загубата на височина и с напредването на деня обаче температурата се покачва и скоро снегът преминава в суграшица, а след това – в дъжд. Налага се да вадим дъждобраните. Спираме в гората да се посъберем (в “клекинга” сме се разкъсали прекалено много), колкото и да е неприятно да се стои под дъжда. Използваме случайно попаднали стари пътища и пътеки, но бързо ги изоставяме, придържайки се към избраната посока за х. “Вада”. Тежкият сняг, заедно с ходенето off-road и натрупващата се умора в крайна сметка водят до инцидент – най-крехкото девойче в групата успява да си строши снегоходката, ритайки здраво някакъв скрит под снега камък. Намираме временно решение и продължаваме.
Както обикновено, стратегическото решение да търсим направо хижата се оказа правилно – след доста газене в сняг, накрая и борба с паднали дървета и големи камъни в коритото на един поток, излизаме на шосето от х. “Вада” до водохващането над нея. Оттук до хижата остават не повече от 10 минути. Успявам да мотивирам хората с тази новина и въпреки умората от off-road-а бързичко се смъкваме до хижата.
Колкото и да е скромна, да не кажа мизерна, “Вада” винаги ми е осигурявала комфорт и топлина. Вероятно защото така си планирам преходите, особено зимата, че тя се оказва мястото за “глътка въздух”, независимо от посоката, в която се движа. Сега е повод и за поредния спор с Момчил.
Настоявам за кратка почивка, с цел да не се разплуят хората от дългото стоене на топло. Пък и сме окъснели – като си погледнахме часовниците установихме, че от Езерата до “Вада” сме слизали над 3 часа. Момчил обаче иска всички да се стоплят, да пийнат чай и хубаво да си починат преди очертаващото се нощно ходене (до целта ни – хижа “Мальовица”, остават поне 3 часа, а към 17-17.30 вече е тъмно, особено при тоя валеж и в гората). Отстъпвам, не защото мнозинството го подкрепя, а защото съзирам рационални зърна в предложението му.
В 17.30 тръгваме, бавно и мъчително. Това е повод да проведа една ариергардна битка, като покажа на Момчил демотивиращия ефект на дългата почивка. “Ама някои хора нямаше да оцелеят без нея”, отбеляза той по-късно на разбора и май беше прав.
Полека-лека влизаме в ритъм, главно защото на изкачване към Яворова поляна се ходи бавно. Другата добра новина е, че с падането на мрака температурата се понижи с малко, но достатъчно – хем не е студено, хем вали отново сняг, а не дъжд, за моя радост.
Под Зелени рид, точно преди Яворова поляна изпускаме маркировката. Не е фатално, но ни светва сигналната лампичка, че нещата в групата вървят на зле. Стигаме точно навреме на поляната, въпреки надеждите ми, че ще се класираме предсрочно. Обявяваме този път разумно къса почивка под навеса на зеленото училище, направен от НП “Рила”. Ядат се вафли, пие се чай.
Вече няма да допусна размотаване – тръгваме точно в обявения час и с добро темпо. Малко след пресичането на Урдина река обаче става неприятно – от падналия мокър сняг клоните на храстите и младите дървета са се наклонили и надвесили над пътя. Едно че газим сняг, а и през няколко крачки се налага да блъскаме клоните с щеките, за да падне снегът, да се изправят и да може да се мине. Някъде не става и трябва да се провираме. Тези упражнения се оказват прекалено сложни за голяма част от хората и скоро ротацията на водача замира.
С Момчи поемаме щафетата, като се сменяме във воденето и само от време на време оставаме втори и трети, пускайки някой ентусиаст отпред. Към превала между Урдина и Мальовишка река обаче оставаме само ние, но така сме влезли в ритъм, че темпото не спада. Изкачването от долината на Мальовишка река до шосето е убийствено за много хора, но то винаги е такова, особено ако не си подготвен. Оставам на пътя да събера последните, докато Момчи хуква с по-бързите към ЦПШ. Засичаме се в бар “Орловец” за 5 мин. Не знам дали бързите са били бавни, или бавните – по-бързи, но е приятна изненада. Като поглеждам часовника – справили сме се прилично: два часа и малко от х. “Вада”. Това за зимни условия е напълно в рамките на нормалното. Има някакви идеи да се остава на школата, които пресичаме още в зародиш като рушащи не само дисциплината, но и принципа на екипност, да не говорим за учебния процес. Допиваме последния чай от термоса и в 8 вечерта, на 12-ия час от излизането от х. “Скакавица”, потегляме със Зози и с последните курсисти от ЦПШ за х. “Мальовица”.
Този път заслужено съм отзад, на Момчи се пада да урежда настаняването, за сметка на предната вечер. Явно доста се е ентусиазирал от очакваната камина в столовата и наскоро пуснатата топла вода в умивалните на х. “Мальовица”, защото по пътя е изтървал радиостанцията си. За късмет я намирам.
Някъде на мостчето не издържам и оставям последните от последните на отговорността на Зози. Темпото ми е твърде бавно и усещам как започвам да изстивам след борбата със снега и клоните между Яворова поляна и ЦПШ. Снегът е спрял, над гората вече и хижата се вижда, има добра пъртина – изобщо, всеки може да избута последните няколкостотин метра.
Дръпвам рязко и успявам да се впиша в официалното лятно време (50 мин.), предвиждано от ЦПШ до хижата. Спечелвам ценни 15 минути да мина през тоалетната и умивалниците, да си избера легло и да се появя почти във “вечерно облекло” (чист полар и дезодорант) в столовата в момента, когато Зози докладва, че и последното от нашите човечета е пристигнало живо и здраво в хижата. Докато се мием и оправяме раниците, с Момчил сме провели бърза оперативка и сме решили да отложим разбора за утре сутринта. Остава да се погрижим за яденето и пиенето, но това е приятно задължение.

Снимки по темата могат да се видят тук: http://planini.eu/planini/gallery1.php
 
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=