Планините
  Покривът на Балканите
 

Софийската мъгла е студена, гъста и безнадеждна. Разбира се, ако се примириш. Защото още преди да преполовим пътя до Самоков, зимното слънце се явява в целия си блясък. Не след дълго пред погледа изплува и великолепната ни цел – Рила. Кафето и баничките на крак в Самоков са по-скоро нужда, отколкото удоволствие - бързаме нагоре, към слънцето и “последната скала преди Бога” – това означава на турски името Мусала. Нервността ни напуска едва след като сме пресекли третия “Маркуджик” и сме хапнали леща в това, което е останало от хижа “Мусала”. Едно усилие по Мъжкия улей и вече дишаме спокойно. Ясно, тихо, 4 градуса, казват метеоролозите от върха. А часът е едва 2 следобед. Никакво съмнение – хвърляме раниците в заслон “Ледено езеро” и “излитаме” към върха. Горе е приказка – за 20 минути може да се проведе урок по география на Балканите – от Снежанка и Перелик през Боздаг в Гърция, Пирин, Беласица, Шар планина в Македония, Осогово, Балканът – всичко е “на длан”. Скоро забравяме географията, за да изживеем една приказка – залез над покрива на Балканите. Върховете, а после и небето сменят синьото и бялото с цветове от топлата гама, за да се гмурнат в тъмнината на нощта. Ние бързаме надолу към заслона, където чаят скоро губи надпреварата с твърдия алкохол.

Но това е само разгряване – така наречените баир-будали от Асоциация “Планини и хора” сме решили да направим зимно преминаване на главното рилско било от Мусала до хижа “Македония”. Второто изкачване на балканския първенец на другата сутрин с 15-20 килограмови раници изглежда по съвсем различен начин. Неволно в съзнанието започва да звучи песента на Висоцки “Мы рубим ступени – ни шагу назад

 и от напряжения колени дражат”

После започва “упражнението на мравката” – слизаме, качваме се, пак слизаме и пак нагоре – 4 двухилядника един след друг. Вятърът и слънцето са унищожили снега по южните им склонове, което внася досадата на постоянно обуване и събуване на ски и снегоходки, но пък улеснява придвижването. Разкъсали сме се на километри и си говорим по радиото, но всичко е като игра – времето продължава да е прекрасно и цялата група се вижда. Не че някой гледа това – всички сме погълнати от великолепието на планината и доволни, че сиво-бялото облачно море далеч във времето и пространството.

Сядаме за последна почивка на вр. Овчарец, да се посъберем и да попием спокойствието на зимния следобед. Днешната ни цел – х. “Грънчар” – е “ей там долу”, вече в сянката на едноименния връх. И когато освободени от напрежението се спускаме безредно към нея, планината не пропуска да напомни кой е шефът тук – започва люта двайсетминутна битка с клеково поле задържало рохкави преспи, където без снегоходки щяхме да замръкнем...

Изморени слизаме в “Грънчар” – хижар няма, но дърва има, осветлението е от нас, но пък водата тече. Мием се колективно, освободени от свяна и условностите на цивилизацията, а вътре печката бумти. Количеството звезди в небето никога не може да се види от равнината и обещава поне още един прекрасен ден. В десет всички сме се хоризонтирали, защото ще ставаме рано.

Ден трети. Още е тъмно, по коридорите проблясват крушките на фенери, а столовата прилича на газово находище, осеяна със синкавите пламъци на примусите. Целта е тотално нелогична, но всички сме убедени, че си струва – да посрещнем изгрева горе, на седловината, на половин час път от хижата. Първите успяват да пият кафе със зората, но после дълго донареждат раниците си. По днешния път има достатъчно сняг и за скиорите, а фотоапаратите работят непрекъснато. Почти забравяме да обядваме, заслепени от пейзажа. Със самочувствието на “стари кучета” си играем да разпознаваме вече не рилските върхове, а скалите и превалите в Пирин, който “се е приближил” неочаквано. “Снегоходците” слизаме по безумен начин сред скални блокове и двуметрови преспи в Канарския циркус (името идва от вр. Канарата и няма нищо общо с прочутите острови) и за ужас на скиорите стъпваме върху замръзналото езеро преди тях. Негласната надпревара продължава, когато тръгваме по диретисима нагоре към превала, но всичко свършва благородно с глътка чай, ядки и шоколад. Остава слизането в циркуса на Рибни езера, което решаваме да направим по летния път, преценили че няма лавинна опасност. Всъщност, противно на правилата за безопасност, правим щуро пързаляне, което приключва щастливо върху еднометровия лед на Горното рибно езеро. За разлика от предната вечер, на “Рибни езера” хижарят ни очаква и скоро топлата столова се превръща в сушилня за дрехи, обувки и всякаква екипировка. Правим разбор докато ядем, а после китарата ни отвежда в компанията на Биляна, Калина и други македонски девойки. Това е прощална вечер за част от екипа, а останалите си лягаме със съмнения и надежди за времето утре.

“Нищо не може да ни спре – отиваме на “Македония”, с този възглас ставаме в 5 и 30 сутринта. Има нужда от малко оптимизъм, понеже това е най-трудният етап от прехода. С поне литър чай в стомасите се подреждаме в индианска нишка и тръгваме към Мраморецки превал. Тук дори и зимният път е прокаран през потенциално лавиноопасен улей – повод да си припомним някои техники за безопасно движение. Този път всички се класираме за изгрева и забравяме ефекта от ранното ставане. Пейзажът е величествен, усещането – като за хималайска експедиция. Нов улей – наклон около 60 градуса. Един по един изникваме на тесния ръб на Павлев връх, снимките се правят в движение и запълзяваме по скалите. Стоманеното въже, поставено някога за да помага на по-страхливите, виси отпуснато между камъните. Вече не само не помага, а е и опасно, понеже хващайки се за него лесно можеш да увиснеш над пропастта само на ръце. Решаваме, че май е по-добре направо да се отреже, но за момента това не е наша работа. Слънцето вече е нагряло скалите и снегът между тях е мек и тежък. Понякога затъваме до над коляно, внимателно вадим крака от лепкавия сняг и продължаваме нагоре.

Вече е 11, но най-трудното мина. Остават някакви си 4-5 двухилядника. Ентусиазирано си определяме среща в четири следобед на х. “Македония”. Дълбоките урви и острите била контрастират с мекия пейзаж от предния ден. Пикели и котки влизат в употреба, понякога и “онова” заклинание. Като деца, на които са подарили нова играчка, всички се забавляваме да говорим по мобилните си телефони от връх Пъстри слап. Пак надолу, после сякаш безкрайното изкачване на Ангелов връх. Ето, зад онези две скали е хижата, а 14-часовият път до Предела изглежда като алея за  разходки. Имаме чувството, че Пирин хвърля сянка над нас. Още малко. В този миг небето ни показва границите на своята толерантност. Плътният фронт, който гледахме далеч над Албания и Македония изведнъж се разкъса, завихри се и закри с “опашката” си слънцето. Температурата рязко спадна. Върховете свалиха свежите бели маски и придобиха традиционното си строго изражение. Благодарим на природата за подарените дни прекрасно време и се спускаме към “Македония”. В четири без пет всички пием чай. Вън започва да вали сняг. На камината гори, на печката врят поне 4 различни манджи за “хищници” и “тревопасни”, а бутилките на масата стават все повече и по-разнообразни.

На другата сутрин и най-големият оптимист в компанията е посърнал – видимостта е около 75 метра и всякаква посока освен надолу е илюзорна. Сбогуваме се дълго с Владо – един от най-добрите зимни хижари в момента и поемаме към долината на Благоевградска Бистрица. В ниското снегът изглежда почти симпатичен и докато чакаме автобуса скиорите успяват “да си начешат крастата” на пистата на “Бодрост”. Когато си мислим, че всичко е свършило и запяваме тъжно “Прощание с горами”, се оказва, че приключението продължава. Нелепа катастрофа препречва пътя ни и след като сме се отказали да противопостяваме разумни аргументи на известните с упоритостта си македонци, слагаме софрата направо на шосето. Може и да не е най-удобният начин, но освен че се нахранихме, показахме с кого си имат работа. След двучасово висене на пътя, най-после полицията идва, сметките са разчистени и тръгваме към София. За съжаление. За кратко...


 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=