Продължавам няколко крачки напред – почва да слиза. Ясно – на билото съм. Вадя компаса – билото е в посока изток-запад. Добре. Ама къде съм аз на него? Ей тук ми трябвше алтиметър! Гледам следите, по които дойдох – и техният автор се е стъписал на това място. Само за миг натрапчивият припев от песента “From Sarah with love”, който ме преследва от сутринта, спира. Знаейки, че мъглата, в която се намирам е облак, предприемам първи резервен ход – тръгвам на запад по билото, където се провижда доста висока скала. Ще се опитам да я изкача – или това е върхът, или поне да видя дали не мога да изляза над облаците. Сара и тя тръгва с мен. Качването се оказва лесно, обаче не носи никакви положителни резултати. Продължавам да не знам дали съм източно или западно от върха. Вариант две – да видим докъде стигат следите, по които се полъгах дотук. Слизам обратно и тръгвам по следите в източна посока. Спускат се. По едно време ми минава мисълта да си обирам крушите и да си слизам обратно. Бързо я избивам от главата си – часът е 13.15, имам още половин ден, престъпление е да се оттеглям безславно. Продължавам по следите леко надолу, на североизток и отговорът почти идва сам – слизам отново на долната граница на облаците и виждам напред и наляво дълбока долина. Веднага ми щраква фотографската памет от картата: при тези показания на компаса това би трябвало да е следващата на северозапад долина, успоредна на Еленова. Следователно трябва да съм източно от връх Ому и правилният път е ... точно на обратно. Авторът на следите явно е стигнал до същия извод на същото място, защото е направил и той кръгом. Айде обратно! Мамка му и връх, ще го намеря. Ама кой ме би по главата да зарязвам пътеката? Пътеката, не маркировката, защото на нея в тия условия беше ясно, че не може да се разчита. За момент си мисля дали не е по-разумно да сляза обратно до пътеката и да се помъча да я следвам, но се отказвам. Докато търся кола като игла в купа сено или място с повече следи, вместо такова с по-малко, сигурно ще открия върха. Така че се отказвам от слизането и тръгвам почти по хоризонтала на запад, подсичайки високо скалата, която бях взел за най-висока точка. След няма и пет минути някъде долу вляво “изниква” последният маркировъчен кол. Да си призная, представях си го с десетина метра по на изток, но ако се беше наложило да го търся, почти съм сигурен, че щях да го намеря. Сега вече нямам никакво съмнение – връх Ому е някъде вдясно напред, не знам на какво точно разстояние, но е там. В този момент облаците се вдигат, слънцето грейва и виждам хижата на 200 метра право пред мен. Вдясно, на същото разстояние е метеорологическата обсерватория. Добър резултат и едно наум за пътеките и мъглите. Влизам в хижата в 13.40 – все пак под 5 часа. Ако не се бях мотал в мъглата, щяха да са 4 ½ .

Столовата на пръв поглед е хаотична и малко мръсна, но този път първото впечатление се оказва измамно. Изоставените чинии на една от масите се оказват собственост на един мрачен и несговорчив господин, който всъщност си чака греяното вино. По другите маси всичко се разчиства при ротацията на туристите. Изглежда приблизително като столовата на Черни връх. Появява се лъч надежда, че все пак на най-трудните места дори и в Румъния достигат предимно цивилизовани хора. Топлата супа ми идва чудесно, а греяното вино предизвиква вътрешна борба, която в крайна сметка решавам в полза на разума. По-късно се оказа, че трезвената опция не е била лишена от основания. Купувам си “Сертификат за изкачване на връх Ому” и питам хижарката за колко ще сляза по ръба, ако съм се качил за четири часа и половина по долината. Дава ми време три часа, което ми изглежда логично, особено ако нямам повече разправии с мъглата. Тръгвам в 14.20, което предполага около 17.30 на хижа “Пояна извоарелор” (ако си мислите, че означава “поляната с изворите”, точно това е) и 18.15-18.30 при колата. Почти идеално. На излизане от хижата оглеждам внимателно и се уверявам, че газта за кухнята наистина не е от бутилки, а има тръба. Това се казва технология – може да няма вода, но има газ!

Проблеми с мъглата днес повече няма да има – облаците се разсейват все повече и остава само красивата им част – мигновено откриване и закриване на гледки, като на кино, както и невероятно осветление по източните и северните склонове и ръбове. Не знам колко пъти спирам, за да снимам. Прави ми впечатление, че на табелките в моята посока с малки букви пише “Зиме само за алпинисти”, но не се притеснявам – първо, както вече отбелязах – не е зима и второ – вероятно става дума за някакъв малко по-труден скален пасаж, където трябва да изполваш и ръцете си, съответно пикела през зимата. Засега вървя по хубав биле ръб с много следи по пътеката. Много скоро обаче следите отново ми създават проблем. Изведнъж завиват надясно, напускат билото и тръгват към един страничен ръб. Колкото и да го гледам – не ми харесва, в долния му край е твърде стръмен и само скали. Не може да е това пътят. На картата в този район е отбелязана дори маркирана (!) пътека откъм долината, която обаче свършва ей така в нищото. Размотавам се малко по страничния ръб, но този път съм категоричен в решението си да следвам маркировката и билото, както е логично, и да не се занимавам повече със следи. С известно усилие пъпля нагоре към връх Букшою (2492 м). Гледам следите и не мога да повярвам на очите си – от сгъвката между основното било и страничния ръб, точно под Букшою са спускат направо в долината по нещо като улей! Или се качват от там, ако съдя по надписите из снега. Обаче това е направо лудост, против всякакви правила. Не знам с какво са били екипирани, но нямам никакво намерение да минавам оттам.

Превалям Букшою, но това, което виждам пред себе си, не ме радва особено – и “моят” ръб слиза доста стръмно и е твърде скалист на границата на гората. А наоколо е невероятна красота – някъде далече долу са Ръшнов и Зърнещи, зад тях се е плиснало полето на Брашов, срещу мен стърчи връх Поставару (1799 м, върхът над известния курорт Пояна Брашов), на изток на хоризонта е масивът Чукаш. Снимам, докато свърши лентата и с последния кадър успявам да запечатам пътя, по който вървя.

Тъкмо навреме, защото не след дълго започва истинското приключение. Ръбът се спуска с приличен наклон, подминавам разклона за една подсичаща пътека, на която доли няма нужда да пише, че е забранена зимата, изгонвам с неудоволствие един възхитително упорит гарван, който ме пусна на по-малко от 20 метра, преди да отлети и се доближавам към мястото, което още от върха ми изглеждаше подозрително.

И е имало защо – вместо да следва ръба, колкото и стръмен да е той, пътеката изведнъж го напуска и се спуска източно, направо по стената! Без притеснение казвам стена, защото наклонът определено е над 45%. Правени са някакви опити за очертаване на серпентини, но единственият им ефект е, че все пак можеш да се придвижваш ходейки, а не с откатерване. Всяка трета крачка обаче се превръща в скок. А трябва да внимавам – въпреки че вече съм в сянката на билото, времето е достатъчно топло и снегът се топи с пълна сила, превръщайки камъните в пързалка. Щеките помагат само за опора при скоковете. Зимните обувки обаче, взети по всички правила, се оказват не просто безполезни, а източник на допълнителна трудност – с твърдите им големи подметки е по-трудно да се намират стъпки в скалата, на които да се задържа стабилно. Един-два пъти опитвам откатерване, но безуспешно. С тези обувки просто не става. А освен, че са мокри, камъните са и много чупливи, процесът явно е катализиран от резките промени в температурата през последните 3-4 дни и от водата. По едно време стигам до фиксиран стоманен парапет. В тези условия направо му се радвам. Пробвам го – стои здраво, значи ще се използва. Дали да не сгъна щеките? Твърде са мокри и няма да успея. Намествам ги някак да не ми пречат и се смъквам по парапета. 10 метра, ама кой ти ги дава. След още две скокчета следва втори парапет. Има доста голямо странично отклонение, но пак по-добре с него, отколкото с изклъчени или потрошени кости. Излизам от парапета и поглеждам какво ме чака. Ужас! Склонът надолу продължава със същия наклон, като се появява и допълнителна екстра – клек. Естествено, мокър и надвиснал над пътеката. Виждам и целта – равна кръгла полянка в началото на нещо, което може би надолу в гората е друг ръб, успореден на този, от който слизам. Изглежда ужасяващо близо – разстоянието и денивелацията са близки величини! Не, това не може да е пътека! Сещам се за дъщеря ми – ако я бях домъкнал тук (имаме си специална раница за бебе), сигурно щеше да й е много забавно до момента, в който навлезем в клека. Аз обаче вече да съм отслабнал с 1 кг само от стреса. Въпреки че, противно на правилата, тръгнах сам днес, в този момент почти се радвам, че не нося отговорност за никого.