Местността, през която се движим, се казва Пустинята на кръглите камъни и отговаря напълно на името си – скоро изчезват последните тревички, борещи се за живот в пясъчната почва между камъните. Пейзажът става трицветен – все по-светлосивия цвят на небето, белите снежни петна по склона на Гуте и череникаво-кафявите камъни около нас. Спираме за кратка почивка на Заслона на горските. Гледам си часовника – час и половина от Ни д`егль – както е по план. Завиваме на юг, намираме отново пътя между камъните и след петнайсетина минути излизаме от пустинята. 3000 м над морето, часът е 19.30. Започва второто и последно за днес изкачване. Пътеката удивително напомня за участъка от Ледено езеро до вр. Мусала – сравнително широка и добре утъпкана алея, която на зиг-заг се движи между скални блокове и бързо набира височина. Да си призная – не очаквах толкова лесен терен, но ми идва добре, за да не трупаме допълнително закъснение. За половин час съм на ледената граница – на около 3150 м стъпвам на фирновото поле, което зимата е ледникът Тет рус. Една-две крачки са достатъчни, за да установя, че в края на лятото разтопеният слой сняг е достатъчно дълбок, за да осигури прилична опора и няма нужда от котки. Решавам, че при това положение е безсмислено да чакам свръзката си точно тук, на 300 м от хижата, тъй като нито има опасност от изгубване, нито пък нужда от слагане на котки или допълнително осигуряване. Влизам в хижата в осем и двайсет, доволен, че все пак “се класирахме” по светло. Почти се налага да се оправдавам пред хижарите защо пристигам толкова късно, но когато разбират, че причината е закъснението на трамвая, нещата си идват на мястото. Усещам промяната на отношението към мен – от първоначалната оценка на “турист” съм се издигнал до “планинар” и “водач”, което е предпоставка бързо да минем на “ти” и да говорим за сериозни неща, като свиването на ледниците, пример за което е и разтопеното снежно-леденото поле пред хижата.
Махам острия инвентар от себе си (държи се в специално помещение встрани от входа, за да се избегнат инциденти от невнимание), уреждам плащането, оправям леглата и отивам да си посрещна свръзката. Малко се е затруднила на последното изкачване, но лекото преминаване на снежното поле е било добра изненада.
Хижа Тет рус е симпатично място, построено с доста фантазия и сякаш “окачено” над ледника Бионасе, така че от всички прозорци да се разкрива максимална гледка и същевременно сградата да е защитена от лавини. Като във всички високопланински постройки, вътрешните пространства са усвоени по възможно най-добрия начин. Спалните са на долния етаж, достигат се по тесни коридори за сметка на по-големия обем на самите помещения. На входа има специална стая за острия инвентар (щеки, пикели, котки, “ледени ръце”) и твърдите обувки, които се поставят в специални заключващи се шкафчета. Целта е да се избегнат инциденти, причинени по невнимание при боравенето с инвентара и да се запазят вътрешните помещения сухи и чисти. В столовата има специална машинка за пресоване на пластмасови бутилки и съответните различни кошове за разделно събиране на отпадъците. Единствената недомислица е санитарното помещение – предвидено е доста пространство, сложени са модерни умивалници и тоалетни, но няма течаща вода. Лъскавият алуминий и плочките трудно се съчетават с не особено приятната миризма. При тези климатични условия е разбираемо, но инвестицията не е оправдана. Химически тоалетни или прости (както ги наричат във Франция – “турски”) тоалетни чинии като във влаковете биха били по-подходящи за мястото. Умивалниците обаче са чисти и няколко пъти изпълнихме упражнението миене на зъби и лице с минерална вода. Едно евро литъра, но така е - с високопланинската надценка...
В девет сядаме на вечеря, заедно с още трима германци и един французин – супа (има и допълнително), спагети със заешко месо, сладкиш, дежурната за французите вода (по половин литър безплатно в рамките на вечерята). Диетата е добре обмислена – “бавни” захари, които да ти гарантират енергия за другата сутрин, и течности. Германците не са особено словоохотливи, а и бързо си лягат. Ние оставаме на бутилка вино с французина и хижарката и се наслаждаваме на светлинките от Сен Жерве, което се виждат през панорамния прозорец. Освен всичко друго, това е признак на хубаво време.
Лягам си късно, искам да допия на спокойствие виното, събрал съм твърде много впечатления, които трябва “да смеля”, а и разговорът с хижарката е приятен. Свръзката ми “се предава” по-рано, както и французинът, но той е оправдан – утре иска да се качи направо на върха и да се върне в рамките на деня. Над 60-годишен е, но тренирал за Еверест. Поздравления!
Събуждам се към 7, радостен, че няма поражения от височината – това е първата ми нощувка над 3000 метра. Хапваме и се оправяме без да бързаме – програмата-минимум за днес е хижа Гуте, или не повече от 3-4 часа. Французинът отдавна е тръгнал. Както се оказва по-късно – бързал е напразно: в района на вр. Гуте е навлязъл в дъждовен облак и е бил принуден да се върне. На другия ден успехът му щеше да е гарантиран, но тогава нито той, нито аз знаехме това.
В девет и половина спираме за почивка под “кулоара на смъртта”. Проблемите на мястото са два – при достатъчно количество сняг по кулоара падат различни по големина лавини. Възможно е и преминаващите да откъснат снежна маса под себе си. По-честата опасност обаче са падащите камъни – кулоарът е разположен в средата на стръмен скалист склон, гледащ на северозапад. Под влияние на вятъра, водата и температурните разлики, от скалистия склон непрекъснато се цепят камъни с различни размери и някои от тях тръгват да се търкалят, по силата на гравитацията, или духнати от вятъра. Често обаче камъните се събарят от туристи. Да, точно от туристи – хора, които си плащат на водач да ги заведе до Мон блан и да ги смъкне обратно, като често това е единственото им излизане във високата планина. Дори и да имат желание, често тези туристи нямат необходимата техника за придвижване по такива терени и без да искат събарят камъни.
Първоначалният оглед е обнадеждаващ – снежна лавина няма как да падне, снегът е твърде малко и твърде фирнован. Опасност от подхлъзване също няма – през средата на кулоара е прокарана ясна пъртина. Остават камъните. Имаме късмет, че сме улучили междинно време – тези, които са нагоре пред нас, са тръгнали много рано, защото атакуват направо върха, и са далече. За слизащите също е твърде рано, така че съборени камъни няма. Чака ни само естественият каменопад, който едва започва, заради северозападното изложение на склона, забавящо нагряването му в есенната сутрин. Успокоението не значи отпускане – оглеждам внимателно двата края на пъртината през кулоара, избирам места за влизане и за излизане от опасния участък. Повтарям изричната забрана свръзката ми да се държи за опънатото през кулоара стоманено въже. В този си вид то не върши никаква работа, дори и е контрапродуктивно – преди месец и половина двама “специалисти” решили да се осигуряват на него, без да оценят, че в средата на кулоара е твърде високо и увиснали като прани гащи... Тръгвам пръв, свръзката ми гледа за камъни. Когато ми остават 20 метра ги виждам и аз – малки, но няколко един след друг. Минават зад мен. Готово. Сега е неин ред, аз наблюдавам от новото място. Трябва да изчака малко, да отмине поредната порция... сега! Минахме без произшествия.
Опасното свърши, започва трудното: навлизаме в смесен терен – ронливи скали, мокри камъни, сняг. Трябва много да се внимава къде се слагат краката, защото има риск от подхлъзване. А наклонът си го бива – после проверих по джипиеса – 1400 линейни метра са между двете хижи по права линия, а денивелацията – 630 м. Благодарение на серпентините наклонът е по-малък от 45%, но все пак е доста стръмно. Свръзката ми постепенно започва да изостава. Не разбирам защо - уж има по-голям височинен опит от мен, а и раницата й е по-лека... Явно смесеният терен я затруднява. Започваме да срещаме слизащи свръзки, някои се опитват да ми дават акъл да сложим котки. Благодаря им и мислено ги пращам на майната им – чаткането с котки по камъните е последното нещо, което ще помогне в случая. Предпочитам да минем с използване на ръцете снежно-ледените участъци, които не са големи, отколкото допълнително да затруднявам равновесието с шиповете на котките по скалите. Да не говорим, че хора, които не се сещат да отстъпят предимство на качващите се срещу тях по тясна пътека явно имат ограничена планинарска култура, казано най-меко. Бавното движение и честите спирания ме изнервят, но, което е по-съществено, нарушават ми ритъма и дишането и започвам да се изморявам. Затова сменям тактиката – тръгвам с моя си ритъм и спирам да изчакам свръзката само преди особено трудни участъци, където знам, че ще се демотивира, ако я оставя сама. Новият подход дава резултати – връщам си формата, а на по-дългите почивки успявам да направя и няколко снимки. Времето продължава да се оправя – вместо високата облачност от вчера от време на време прелитат малки сиво-бели облачета, формирани от изпаренията, предизвикани от силното слънчево греене след няколкото дни дъжд.
Хижа Гуте вече не се вижда – сигурен признак, че съм се доближил значително. Последният участък е наистина достоен – вече няма пътека, а само логичен път през скалите, трасиран от стоманен парапет. Котки ли?! Решавам, че ще съм по-ефективен помощник без багаж и се набирам по парапета, за да стига до хижата и да се върна да помогна на дамата. На третия час ходене стъпвам на терасата на хижа Гуте. Организацията на пространството е същата като на Тет рус, но помещенията са мрачни. Нормално – вместо панорамните прозорци долу тук има малки прозорчета, колкото да различаваш деня от нощта. На тази надморска височина главното е да се съхрани подходяща за живеене температура, а който иска гледки – да излезе на терасата. Тоалетните съща са решени логично - в “турски” вариант, но това, може би парадоксално, ги прави по-чисти, тъй като всичко отделено заминава надолу по склона. С изключение на миризмата, разбира се, но тя е проблем на къмпиращите в нарушение на ръба Гуте, точно над спалното и тоалетната. Уреждам настаняването. Вечерята е в 18 часа, храним се на смени, понеже сме много. А закуската е в 3 сутринта (ако ще ходиш на Мон блан, разбира се, но 95% от хората тук са дошли именно с тази цел). Обичайна практика – ранното тръгване ти решава едновременно три проблема: първо - снегът е още здрав и твърд, не се затъва, вероятността от лавини е минимална; второ – при локално влошаване на времето, предизвикано не от атмосферен фронт, а от нестабилна атмосфера, обикновено проблемите (мъгла, дъжд, гръмотевична буря) се появяват следобед и трето – ако искаш да слезеш същия ден в долината, трябва да си на Ни д`егль, съответно на Егюий дьо миди преди 17 часа, когато спира транспортът.
