След първите две-три крачки разбирам защо инстинктът ме е накарал да се закопчая: леските са по-високи от клека и всичкият сняг и вода от клоните им иска да ми влезе във врата. Освен че са по-високи, клоните им са и по-тежки, нали на широките листа се задържа повече сняг. Това вече не е ходене, това е борба. Достатъчно високи са, за да не мога да ги настъпя, както правех с клека и достатъчно ниски, за да не мога да се провра отдолу. Бутам, дърпам, извивам, кърша... На места се налага да се обърна с гърба напред, при което раницата го отнася, но тя все пак е тук, за да ми служи. На места пълзя на четири крака. Единствената добра новина е, че наклонът постепенно започва да намалява. Това изисква повече мои сили за борба с клоните, но е признак, че наближавам полянката, пък и позволява да концентрирам вниманието си върху ръцете, а не върху краката. За капак на всичко, единствената леска, която в тия условия е дорасла от храст в дърво, се е счупила под тежестта на снега. Няма друго решение, освен маймунското – трябва да се кача отгоре и да сляза някак от другата страна. Не стига това, а и пътеката продължава, сякаш по инерция, със серпентините и се отдалечава от полянката, макар и за кратко. Минава ми през ума да отцепя направо, така и така вече съм маймунясал, но се отказвам на момента. Не е педагогично, а и няма да е по-лесно. Нали си инструктор по планинарство, викам си, ето ти поддържане на формата! Най-сетне стигам до първия смърч. От него нагло ми се блещи прясна маркировка. Аз си знам, че не съм изгубил пътеката, но да ми падне този, който я е правил! Ще получи не любов от Сара, а... Още няколко лескови храсталаци, разклонът за “околовръстната пътека” на Бучеджи и ето ме на полянката. 15.33, час и четвърт от върха, но последните двадесет минути бяха наистина достойни. На моменти ми се виждаше по-трудно от кулоара Гуте. Да, това е добро сравнение – наклонът е същият, но по-малка надморска височина като плюс, но много минуси – нестабилна скала, размекнат сняг и вода по камъните, много къси и стръмни серпентини, клек и леска... Свърши се. Почивка. Напълно заслужена. Първата ми работа е да се преоблека: свалям ветровката, кърпата от врата. Старателно подсушавам телефоните, за да докладвам където трябва, че съм се измъкнал невредим, ръкавиците, поларената лента и носната кърпа остават за сушене вкъщи. Стъпка две – да изпия останалия чай, докато е още топъл. После пристъпвам към хапването, едновременно с гледане на карта, както обикновено. Планът е ясен, както заповядал Сталин на Жуков навремето: “А теперь взять Берлин!”, след като Жуков губи цяла една армия заради отчаяната германска съпротива на полско-германската граница. За 1 час трябва да стигна до хижа “Пояна извоарелор” (по карта са около 5 км), оттам за още един час до следващата – “Гура Дихам” и в 18.30 да съм при колата, която ме чака на 2-3 км от втората хижа. Силно се надявам да няма повече неприятни изненади по трасето. В четири следобед, относително сух (носех си полар, но не и резервна фланелка, а за плара е твърде топло), сит и отпочинал продължавам в гората. Половината от масива Бучеджи е опасана от пътека, нещо като околовръстен път, която не води конкретно до някоя хижа, но се пресича с повечето маршрути от гористата част към платото. Нещо като билната маркировка в Стара планина, винаги я знаеш къде е – доста удобно. Тук пътеката е прокарана в горния край на горския пояс, но достатъчно навътре в гората, за да е защитена от обичайните лавини и може да се използва зимата. Понеже се използва активно, е широка и добре утъпкана, което ми позволява да развия доста прилична скорост. В началото обаче правя грешка от невнимание и за малко да си изкълча крака. Явно съм прихванал нещо от власите... Определено е резултат от нервното напрежение, физически не се чувствам уморен. За целия път днес срещнах само двама души и мернах двама на кръглата полянка, докато се борех с клека. Изглежда съм се набил в район, който вече се счита за труден. И е някак потискащо да си сам на такива места. Важното е, че гадното свърши. Газ напред към “царството на мечките”. В този участък пътеката се движи много добре – постепенно губи височина и ме отвежда на изток-югоизток. Наляво е страшна пропаст, още не съм стигнал вододела между потоците, течащи към Бран и Рукър (басейна на р. Олт) и тези към района на Синая (река Прахова). Всъщност, би трябвало по самия воводел, нещо като седловината Вада, да премина от същинския масив на Бучеджи в гористата зона между масива и планината Поставару, където теоретично са останалите хижи. Казвам теоретично, защото не познавам в подробности геологическия строеж на района, но Бучеджи ми изглеждат някак изолирани откъм релеф, докато откъм растителност и човешко присъствие разликата идва само във височина, не и по меридиана. Превалям един след друг спускащите се към дъното на долината ръбове на Бучеджи. Тук долу скалите са скрити от гора и не са толкова зловещи, но знам какво е нагоре. По някои от улеите със сигурност падат лавини. Рядко, наистина, но когато падне, стои до май-юни, както навремето голямата лавина над Рилския манастир. Ето го и последният улей, най-дълбокия. Тук някъде трябва да е оная съмнителна пътека в посока Букшою. Официален разклон не се вижда, а нямам никакво желание да проверявам точно сега верността на картата. Часът е вече пет без десет и май няма да стигна по план на хижата. Не че е фатално, но няма смисъл да замръквам в гората. Понеже съм много близо до Бучеджи, а масивът е колкото висок, толкова и стръмен, отдавна съм в неговата сянка. За момента лошо няма, но със сигурност нощта пада по-рано, отколкото в равнината, да не говорим за платото. Добре би било по това време да съм на пътя, ако не в колата. Все още има реален шанс. В 17.00 малко неочаквано, съм на вододелната седловина. Още по-неочаквано на табелата пише, че до “Пояна извоарелор” остават 10 минути. Оглеждам всички табелки и веднага измислям технически лек и същевременно красив четиричасов маршрут, където да дойдем с дъщеря ми. “Конска” почивка и продължавам към хижата. Следите от АТВ и нарастващото количество боклуци са сигурен признак, че съм навлязъл в истинска “туристическа” зона. За пръв път обаче се оказва, че времето на табелката е подценено, а не надценено. Въпреки доброто ми темпо, не успявам да стигна за десет минути. Още едно наум – прави си почивките, когато трябва! Естествено подминавам хижата, която, като всичко тук, е в реконструкция и разширение, вероятно в посока повече места и по-голяма кръчма. Спирам за по-сериозно хапване и пийване в началото на спускането към “Гура Дихам”. Точно над мен е залепено ярко предупреждение да не се къмпира в района, тъй като бродят мечки. По табелка го дават 45 минути до следващата хижа и вярвам, че ще се впиша.

Трасето е бивш черен път до хижата, който за щастие вече е непроходим за автомобили и се е превърнал на приятна алея из великолепна букова гора. Ако ги нямаше АТВ-тата, щеше да е идеално. Срещам двама-трима младежи, които даже ме поздравяват. Като се замисля – има логика: до хижата няма път, следователно идват по-качествени хора. А аз трябва да слизам. Между дърветата се провиждат зъберите на Бучеджи. Определено това е мястото – хем се кефиш на гледката, хем си на сигурно в гората. А аз трябва да слизам... По едно време установявам, че крокодилът е повече дълъг, отколкото зелен: пътят е отишъл достатъчно на изток, а почти не е загубил височина. Намирам се на малко под 1400 м, ако се съди по върха на входа над Еленова долина, който вече се вижда, а долината с пътя е на не повече от 1200. Отговорът идва накрая – когато вече се чува шумът от хижата и се учеща димът на скарата, оставащите стотина метра денивелация се слизат наведнъж. Срещу мен нагоре пъпли една самотна мома с голяма раница, преметнала якето си през ръка, като за разходка в парка. Като се сетя какви ги въших днес, решавам да се въздържа от поучителен диалог и се разминавам само с по едно “Здрасти!”. 18.00 часа, “Гура Дихам”. Мястото ми прилича на нещо като паркинга на ЦПШ – сградата е превърната на кръчма, но мястото все пак е пълно с истински планинари, които си оставят тук колите и правят сериозни неща по високото. По паркинга са разхвърляни щеки, пикели, зимни обувки и полари. Народът се преобува и скача в колите. “Што же делать, и боги спускалиь на землю”... Аз имам още максимум половин час ходене. Неприятното е, че е по прашен път, по който движението е станало сериозно – непрекъснато циркулират раздрънкани таксита и джиповете на селските ергени и моми от Бущени, за които да изпият две бири на хижата е върхът на приключението.

На две трети от пътя между хижата и колата ми, която вече се вижда в далечината, ме заговаря един човек, който играе футбол със сина си на ливадата до пътя. Оказва се истински планинар – говорим си за времето горе, технически детайли за пътя, хижата, за Молдовяну и Мон Блан. Не знам защо, но точно това ми трябваше. Не става дума за хвалене, той е минавал по “неформалната” пътека с използване на алпийски инвентар, така че сме най-малкото равни. Просто е хубаво да откриеш насред ливадата човек “на твоята дължина на вълната”. Сега вече удовлетворението от деня е пълно. Методично “изяждам” оставащите няколкостотин метра до колата и все така методично излизам от планинската си роля, със съжаление естествено. Обувки, дрехи, щеки, екипировка... всичко си отива бавно на мястото. Единствената материална връзка с днешното приключение остава половинката шоколад на седалката до мен и чашата от термоса, пълна с планинска вода. В 18.36 тръгвам за Букурещ.