Обявяваме почивка и докато Момчил въвежда ред, аз тръгвам да търся обгледно място. Единственото подходящо е едно хилаво борче, на двайсетина метра вляво. Ще се опитам да се кача на него и оттам да погледна. За целта трябва да се преборя с храсталаците, които ни делят, но решавам, че усилието си струва, тъй като алтернативата е да се върна до основното било, да завия по малкия път и да търся на сляпо отклонение за манастира. Добирам се някак до борчето и започвам да си припомням уменията по катерене. Достатъчно здраво е, за да не се прекърши под тежестта ми, но в никакъв случай не е голямо дърво. Докато се катеря, нямам време да се оглеждам – цялото внимание е насочено към това да достигна максимарна височина без да се набода (драскотините не се броят) или да си скъсам нещо от екипировката. Усилията са възнаградени –сред зеленото море на гората долу вдясно се вижда червеният покрив и силует на църквичка. Малко съм стъписан – очаквах манастирски комплекс. Но не може да е друго – картата вече я знам наизуст: в района други религиозни сгради няма. А и изчисленията показват, че трябва да сме близо. Хубаво, целта е открита, а пътят до нея? Под мен се простира безнадеждна на пръв поглед широколистна гора. Само на пръв поглед – накъде по средата между мен и манастира се отгатва, че гората не е плътна, вероятно има полянка. Пък и да няма – църквичката все ще има двор, не може да е обрасла съвсем като в джунгла, макар че отдалече така изглежда. Слизане по диретисимата е невъзможно – хем е стръмно, хем храсталакът е непроходим. Очертава се приемливо решение за връщане (все пак) до билния път, от него надясно през по-старата гора в долината. Слизам, пак бавно и внимателно и докато се промъквам през храстите се опитвам да извикам на Момчил, че имаме решение. Не ме е чул, както разбирам, но по очарованата ми физиономия всички разбират, че съм видял каквото трябва. Съобщавам новината и следващите стъпки, замятаме и тръгваме.
Този път ходенето през гората се оказва лесно, дори намираме нещо като стара изоставена пътека, широка като за двама души. След няма и десет минути ходене през гората, преди още да сме стигнали манастира, попадаме направо в рая. Почти равна полянка, дълга около 100 метра и широка 40-50, оградена от трите страни от гора, от четвъртата – поток с доста добър дебит. Няма камъни, само по някое кравешко лайно. По-добро място за лагер едва ли има. Точно това “едва ли” обаче ме кара да си оставя раницата и докато групата се точи на излизане от горичката, да изтичам до самия манастир. Той се оказва само на 200 м по-надолу по течението на потока и не е никакъв манастир, а само една църквичка (в реставрация) и една постройка до нея, служеща едновременно за склад и жилище на пазача. Под навеса пред нея намирам двамата “самосиндикални” на ракийка и приказка с пазача. Разказват ми набързо как са стигнали (оставяме подробния разказ за разбора) и получавам необходимата информация за мястото, която всъщност се свежда до това къде е питейната вода, защото потокът, колкото и бистър да изглежда, не ми вдъхва доверие чак да става за пиене. Подбирам ги обратно към лагера, въпреки тъжните им погледи насочени към ракийката. Като разбират, че носят още 4 литра бира, останалите курсисти ги посрещат тримуфално.
Събираме се всички, разпределяме задачите и започваме изграждането на лагера. Сега е светло, организацията е по-добра и въпреки умората, се справяме доста бързо. Възползвам се от ентусиазма на курсистите в подготовката на огъня, за да обърна внимание на собствения си тоалет. Установявам, че потокът е идеален за къпане и скоро намирам и последователи. Успявам да се оправя тъкмо навреме, за да водя разбора за деня около лагерния огън, който запази по-дълго светлината на поляната и сякаш забави падането на нощта. Тази вечер купонът е значително по-кратък – умората си казва думата. Независимо от това, съм приложил военната хитрост на курсиста Петър от предната вечер и съм си опънал палатката възможно най-далеч от огъня, като по този начин си спестявам голяма част от поетичните излияния, предизвикани от бирата и ракията.
Ден трети – и няма край...
Естествено времето за събиране на лагера е по-кратко, правопропорционално на продължителността на купона. Обаче докато изсъхнат палатките от сутрешната роса, се събираме под навеса пред църквичката да направим програмата за деня и да се поразговорим с пазача. Тази сутрин задачата по ориентиране ще дойде по-късно, когато излезем отново на билото, и затова закъснението на тръгване е само 15-20 минути.
Изкачваме се по черния път, който води от Алино през манастира към “сърцето” на Плана – същия този път, който безуспешно бяхме търсили предния ден. Бързо набираме височина и за радост – в гората, да не се изпотим още от началото. Излизаме на билото, намираме най-близкото нещо, приличащо на връх и вадим картите. Сега картинката е значително по-ясна. То обикновено така се случва – след като се омотаеш веднъж, после нещата ти се проясняват доста добре. Планът е ясен – продължаваме още малко на изток по билото, после слизаме към долината на р. Планщица, пресичаме я и продължаваме на север, подминавайки обсерваторията. Целта е Хайдушкото кладенче - извор, разположен приблизително на половината път между Кръстатия дъб и някакъв заслон. Хайдушкото кладенче е на левия бряг на реката, но виждаме от картата, че по десния й бряг постоянно има път. Разчитаме да вървим по него с добра скорост, докато подминем заслона и след това да пресечем отново реката, излизайки направо на избраното място за лагер край изворчето. Е, наистина малко повече денивелация се събира, но за каква денивелация може да се говори изобщо в Плана?
Бодро открачваме по билния път, слизаме в долината, пресичаме реката без ексцесии (то не се и очаква от бъдещи водачи да се затруднят при пресичането на един поток, бил той и голям и гръмко наречен река). Правим втора почивка, твърде дълга според мен и недостатъчна според курсистите. Давам си сметка, че още тогава сме пропуснали да обясним какво се яде на път – основното оплакване, което щях да чувам и при много следващи практики е, че нямат време да си изядат сандвичите. Ами проблемът всъщност е в сандвичите – те не са енергийно ефективни, не носят бързо необходимата енергия. Изяждяш ги, става ти тежко, а не чувстваш прилив на сили. По време на преход се ядат ядки, шоколади и други сладки, тоест бързоразграждащи се храни. Хлябът и тестените изделия, изградени от т.нар. бавни захари се ядат вечерта, за да може да бъдат усвоени от организма до следващата сутрин.
Все пак тръгваме и за щастие картата се оказва вярна – хубав черен път води уверено в северна посока по десния бряг на реката. Скоро обаче започва дълго изкачване, което предизвиква сериозно разкъсване на групата. Вече на високото, намаляваме още малко темпото, Момчил отива напред, аз оставам да изчакам последните. Подминаваме без да разберем (не се вижда от растителността) обсерваторията, но това не е достатъчна причина за възраждане на ентусиазма. Сред изоставащите започват да се въртят изтъркани лафове, хитът сред които е “Чу ли писък? Щото ми писна!”. След известно време успяваме да съберем групата и да възстановим реда, а и краят на изкачването работи за нас. Продължаваме с подобрено темпо до разклона, от който “царският път” завива на изток в посока х. Пеюва бука и с. Долни Окол. Този разклон го знам, но съм се минавал точно по перпендикулярния маршрут – от с. Железница за с. Пасарел, а сега трябва да продължим през terra incognita. Малко след разклона пътят упорито започва да клони надясно (изток), което предизвиква притеснения у Момчил и у мен. Опитваме едно разклонение водещо вляво, но то бързо свръшва. Вторият опит за търсене на продължение във вярната според нас посока е по-сериозен – оставяме групата на пътя и тръгваме по азимут към заслона. Попадаме в джунгла – млада смесена гора, в която все още има храсталаци, а пролетните треви са възможно най-буйни, особено на слънчевите места. Дори и да може да се мине, преценяваме, че не си струва усилията. Решаваме да се върнем на пътя и да вървим по него с надеждата, че картата не е достатъчно точна и той все пак ще ни изведе на заслона. На връщане забелязвам, че е излязъл западен вятър, все още не много силен, но постоянен. Тепърва ни чакаха неприятности...
Продължаваме по пътя за радост на курсистите, а за наша радост само след двайсетина минути откриваме, че картата действително е неточна и пътят минава буквално покрай заслона. Това е добре дошло, тъй като отдавна беше време за голяма почивка. Часът е три и половина следобед, даваме почивка един час, би могло да се каже – обедна. Народът едва похапна и се появиха мнения дали това не е подходящото място и за лагер. С Момчил сме категорично против по ред причини: твърде рано е, ще остане много за ходене на другия ден, не сме пресекли реката, поляната е неподохяща (наклонена е). В наша помощ се оказва компания кашкавал-турсти дошли с една раздрънкана джипка до заслона, които експлоатират акумулатора на автомобила, за да дънят здрава чалга от аудиоуредба – само по себе си достатъчен повод да се изнесеш от района.
Става 16.30 и започваме настоятелно да подканяме курсистите да тръгваме. Като разбират, че нямат шанс и последните опозиционери си събират багажа и в 17.00 тръгваме да форсираме река Планщица. Този път думата не е преувеличена, понеже тук реката си е изкопала дълбоко корито със стръмни брегове. Почвиката и хапването са оказали благотворното си влияние и слизането без пътека към реката става доста добре организирано и почти без инциденти. Стигам пръв до водата и започвам да търся брод. Това ми е трето съприкосновение с речните долини в Плана, така че се чувствам като у дома си. Малко по-надолу по течението има удобно място за преминаване, с възможност за продължение по левия бряг. Точно това ни трябва, защото с Момчил сме изчислили, че Хайдушкото кладенче е малко по на север от мястото, където достигнахме реката. Събираме хората, даваме инструкции и пресичаме реката. Когато движението покрай водата става невъзможно, завиваме рязко наляво и даваме заповед “Нагоре!”. Асоциациите с вр. Шипка са наистина близки, понеже това е последният напън преди достигане на мястото за лагер. При вида на стръмния склон с губещ се в гората горен край много хора тотално губят мотивация. Разбираемо е, след толкова часове ходене, но.. няма как. Пускаме най-здравите и мотивирани да вървят напред с една единствена задача – да намерят Хайдушкото кладенче. Сега е ред на Момчил да е с първите, аз оставам да “събирам труповете”. След десетина минути научавам по радиостанцията, че са излезли от гората и са на равно място, но все още не са открили извора. Отказвам се да давам съвети без да съм видял мястото и идвам с последните почти наготово – тъкмо някой е извикал, че е намерил кладенчето, заедно с хубава дълга маса с пейки, покрити с навес. Все пак усилието си струваше. Три на нула за нас.
