Спорили сме с Момчил дали е приемливо да тръгнеш за някой връх, без да мислиш за слизането. Беше по повод втората национална експедиция на Еверест. Аз съм настроен по-жертвоготовно от него и продължавам да си мисля, че за осемхилядник бих тръгнал и с ясното съзнание, че няма да сляза. Но Мон блан не е от този калибър. Пък и толкова други върхове, на които си струва да се кача видях отгоре, че определено искам да сляза жив и здрав. В нашия случай слизането си е предизвикателство. Има някои по-високи върхове, където веднъж справил ли се с височината и с изкачването, слизането става почти механично. А нас ни чакат скално-леденият склон под хижа Гуте, “кулоарът на смъртта”, а преди тях – тесният ръб, дълъг почти един километър, по който насреща идват около 70 човека. Сменяме реда, по всички правила водачът е втори на слизане, за да осигурява. В този момент си задавам ключовия въпрос какво става, ако аз падна. Моралният кодекс поставя сигурността на водача след тази на клиента. Но тук не става въпрос за противоречие. Отговора, който не искам дори да си помисля, е че ако падна аз, най-вероятно си отиваме и двамата. Дал съм всички инструкции, видели сме вече по време на изкачването как става разминаването. Разликата е, че по пътя нагоре срещнахме 2-3 свръзки, а сега срещу нас идва манифестация. Няма как, трябва да слезем, и то по този път. Тръгваме. На третата крачка установявам, че заради здраво фирнования сняг щеката и шипът на пикела не се забиват. Само това ми липсваше! Котките за щастие държат. Остава ми “носът” на пикела като последна възможност. Навивам още две-три намотки от осигурителното въже с отчаяната надежда да ми осигурят няколко секунди по-дълго време за реакция в случай на падане. Ето я и първата свръзка насреща. Няма как, ние слизаме и трябва да осигурим предимство. Крачка вляво! – командвам. Спри! Разминаваме се. Продължаваме. Нямам време да си поема дъх. Ето още една свръзка. Същите команди. Втречен в моята свръзка не забелязвам непохватното движение на един от качващите се. Закача раницата ми с неговата, за части от секундата ме вади от равновесие. Нямам време дори да се уплаша. Приклякам леко и забивам с все сила пикела в снега. Опитът е напразен, но преместването на центъра на тежестта ми е възвърнало равновесието. Ещë не вечер...Трета свръзка, крачка вляво, спри. Четвърта, пак отначало... Този един километър ми се вижда безкраен.

Най-после започва слизането. Никога през живота си не съм се радвал толкова много на стръмен склон, по който ще трябва да слизам. Тази сутрин обаче това е най-хубавото нещо, което ми се е случило. Сега дори и някой да падне, най-много да се попързаляме, докато един от двамата успее да се “закотви”. Отпускам осигурителното въже, вадим вторите щеки от раницата, удължаваме ги и започваме да слизаме цивилизовано. Ето сега щяхме да сме смешни и по-важното – щеше да ни е неудобно, ако бяхме с по една щека и пикел. Направо щяхме да сме на куц крак. Най-после имам време да погледна пейзажа. Както и предполагах – приказен: слънцето ни е зад гърба, вдясно и вляво се очертават ясно острите релефни форми, които все още хвърлят плътна сянка в запад-северозападна посока. Пак броя метрите, не знам дали е самовнушение, но със слизането усещам прилив на сили. Ето ги и теснините при Голямата гърбица. Щеките вече ги няма, колегите са слезли. Виждам още една качваща се свръзка и решавам да ги изчакаме - достатъчно адреналин изхабих за деня. Минаваме гърбиците, цепнатината, сега вече дишам спокойно. Остават някакви си около 5 часа ходене, но това е дреболия.

На заслона Вало слънцето вече ни огрява мощно и започва да топли гърбовете. Сещам се, че ми се пикае, но един вертолет с доставки за заслона ми проваля плана. Продължаваме още надолу и на седловината вече категорично обявявам пиш-пауза. Явно съм се отпуснал повече, отколкото трябва, но обратното изкачване на Дом дьо Гуте ми идва трудно. Споделям с още едни слизащи впечатления и данни за времето на придвижване – първия цивилизован разговор от два дни насам. На върха сядам за малко – първото ми сядане от 3.30 сутринта. Много премиери днес. Часът е 10.15 - два часа от Мон блан, слизането си е слизане...Малко след 11 сме на хижа Гуте. Операция първа – събуване на котките. Операция втора – панаир с багажите на терасата – от една щурмова раница и една обърната на склад трябва да направим две нормални. Отнема повече от половин час, като част от времето се губи в суетене. Междувременно изпиваме по чай и по чаша разтворими витамини и продължаваме с шоколадовия допинг. В 12 без десет тръгваме от хижа Гуте. Предпоследният критичен момент – тежки раници, натрупана умора и същият гаден смесен терен – лед и скала. Временно прибираме щеките – в случая по-скоро пречат. След въжените парапети се съгласявам свръзката ми да си сложи отново котките, защото ме убеждава, че с тях се чувства по-сигурна. В крайна сметка психологията е много важна за успеха на едно планинско начинание.  Срещам група от трима немци с най-безсмисленото осигуряване, което съм виждал – закачили са обикновени карабинери за стоманения парапет, сякаш се движат хоризонтално. А той е с наклон поне 30%. Този път не мога да се сдържа и ги питам дават ли си сметка какво става, ако се изпуснат и “литнат” до следващата точка на фиксиране на парапета. “Ми, по-добре, отколкото долу в ледника” - уверено ми отговаря единият от тях, с което ме убеждава да прекратя диалога.

В един часа излизаме от смесения терен на подхода към кулоара. Спираме за кратка почивка. И ставаме свидетели на поредната грозна сцена. Тъкмо се каним да тръгваме и виждаме голяма група да се качва насреща. Решаваме да ги изчакаме, за разлика от групата зад нас, която тръгва едновременно надолу. Естествено започва едно прескачане, балансиране на един крак, закачане на инвентар. Този път стана и разправия. “Без лоши мисли в планината” е последната реплика, която чувам. Увисва в пространството, сякаш изречена не на място. Принципите на капиталистическата конкуренция явно са деформирали сериозно съзнанието на местните колеги. Започвам да разбирам желанието на кмета на Сен Жерве да въведе такса за изкачване на върха, макар и да не го споделям.

За разлика от вчера, кулоарът е неприятно място: хем се е размекнал от топлото, хем навалицата е голяма и се бутат камъни на поразия. Престояваме няколко минути на един крак, заедно с още две свръзки, след това минаваме почти на бегом. Колегата зад мен и той е с една дама, но са направили целия траверс – с тръгване от Егюий дьо Миди. Завиждам му. И си обещавам следващия път и аз да мина от там.

Не си правим труда да оправяме екипировката на изхода от кулоара – решението за обедна почивка на ледената граница отдавна е взето. Подминаваме хижа Тет рус като малка гара и почти на бегом пресичаме снежно-леденото поле. Една група тъкмо е освободила удобно място за почивка върху скалите. Имам известна дилема кое да направя първо – събличането или готвенето, но жегата надделява и дава решение. След това сварявам неизвестно количество супи, но във всички случаи повече от четири. И двамата имаме нужда от хидратиране и от нещо солено. Почивката става прекалено дълга, но разчитам, че ще запазим много добрия темп на слизане и ще успеем да хванем трамвая в четири следобед.

Към два и половина тръгваме надолу, вече почти като неделни туристи – по къс ръкав, с целия алпийски инвентар на гърба. Оказал съм се по-голям оптимист от необходимото. Въпреки че се движим добре, умората си казва думата и свръзката ми пада, подхлъзвайки се на недоразтопен лед на широката пясъчна алея малко над Пустинята на кръглите камъни. За щастие, единствените поражения са кални петна по дрехите, но червената лампичка светва. Обявявам официално за цел последния трамвай, в 17 часа, а този в 16 става опция. Това решава проблема на психологическо равнище, но не и на физическо. На излизане от “пустинята” се оплаква, че много я болят краката. Вероятно са се подули от съчетанието на дълго ходене, слизане и повишаване на температурата. Каквато и да е причината, за момента не мога да помогна. Иска да ходи по чехли, което, естествено, няма как да стане. Предлагам алтернативата “боса по асфалта”, което малко разведрява обстановката. Сещам се за алпиниста с вид на “изпаднал германец”, когото срещнах на качване и съм 100% убеден, че изглеждаме точно като него. Група полуразглобени ентусиасти ни задминават в свински тръс в стремеж да хванат по-ранния трамвай. И ние бихме могли, но не и с новопоявилия се проблем с краката. Мислено пожелавам успех на бързаците – ако стигнат навреме, ще има петима кандидати по-малко, съответно пет места повече в последния трамвай. Спираме, за да се позабавляваме с дивите кози. Те всъщност вече не са съвсем диви, защото не сам дават да ги снимаш, а като че ли позират. Е, имат си карантинно разстояние от 2 метра, но какво са два метра за съвременната фотографска техника!

В 16.15 “кацаме” в Гнездото на орела (това означава на френски Ни д`егль – името на спирката на трамвая). Тринайсет часа на терена, от които повече от 10 “чисто” ходене. 1100 метра денивелация на изкачване и 2643 на слизане. И възможно най-добрите метеорологични условия.