Планините
  Магистратура по ориентиране
 
    В 9 вечерта “кацаме” в Боровец, хапнали изключително нездравословно чипсове и бонбони в микробуса, и вече малко по-бодри се екипираме за нощно зимно ходене. А това значи доста джаджи – щеки, челници, термоси с чай някъде по-близо, разни поларени дрешки... На двадесетата минута сме почти готови, уговаряме се с шофьора откъде да ни “събере” в неделя и тръгваме.Момчил се е амбицирал да открие къс и логичен път за излизане от Боровец, заради което се изнасяме доста на изток по пътя за Черната скала, подминавайки нарочно маркировката. По едно време решаваме, че е достатъчно и си харесваме някаква просека в гората, по която в безснежни условия вероятно върви пътека. Към единайсет и пет подушваме дима от хижата и след по-малко от 10 мин. сме в столовата, разхвърляли мокрите (предимно потни) дрехи по столовете около печката. Следва обикновената за тези случаи дълга (и в прекия, и в преносния смисъл) софра и разпивка. Момчил обяснява подробно и демонстрира как лесно се събира 3-литрово кашонче с вино (всъщност се маха кашончето) в раницата. На въпроса на Кирчо какво става, ако се спука алуминиевата опаковка, отговаря кратко и ясно: “мàзало”. На другия ден се налага да му припомня и този вариант, когато злорадо ми снима раницата със стърчаща бутилка вино от страничния джоб. Да не говорим за отношението на един ценител към виното...
    Понеже купонът завърши в малките часове, а и седмицата беше тежка, в събота обавихме старта за по-късно, към девет. Все пак програмата минимум – х. “Заврачица”, се изпълнява за около 3 часа. От поляната над “Чакър воевода” все още имаше достатъчно видимост, но признаците на нестабилното време си личаха – долините бяха пълни с плътни бели облаци, хоризонтът беше размазан. Отбелязваме това мимоходом и се възползваме от слънцето за няколко снимки.
        Към 13 часа влизаме в х. Заврачица, щафетно, през 3-4 минути. И отново слагаме софрата. Софра, софра, ама сърце юнашко не трае. В два и половина вече почваме да издивяваме и няколко души решваме, че не сме били път дотук за да се напием и освиним на чист въздух. Междувременно навън времето се е сдухало – видимостта падна чувствително, вятърът намаля, прехвърчат снежинки. В тази прекрасна обстановка към 3 следобед петима души решаваме да направим “едно кръгче”  – да се качим на билната маркировка от Белмекен за Мусала по летния път, да походим малко по нея и после да слезем обратно в долината по зимния вариант. Като го гледаш така – дребна работа, стига да няма лавини. Преценяваме, и правилно, че няма да има, и тръгваме. Момчил и Ани, Веси, Иво и аз. Другите решиха, като малкото коте, че им стига за днес и останаха в хижата.
   
Дълго гледам картата, да ми се запечати теренът в главата – все едно го учиш наизуст. Много е полезно. Взимаме 2 компаса, 2 алтиметъра и 2 радиостанции, оставяме една на Кирчо в хижата. Даваме контролно време 2 часа и половина. Изобщо – всичко по учебник. С изключение на тръгването при лоши метеорологични условия.
    Навлизаме навътре, към дъното на долината, взирайки се наляво към склоновете на вр. Заврачица. И друг път ми се е случвало - в такива моменти добиваш усещането, че погледът ти не приема, а излъчва светлина и се мъчиш с очи да пробиеш мъглата и да видиш нещо. Е, не става. Затова с Момчил за пореден път кръстосваме шпаги в благородна надпревара – кога да завием наляво. Интуицията срещу науката. Аз настоявам да тръгнем веднага - спомням си от картата, че има няколко скални прага и разчитам, че като се движим на зиг-заг между тях ще намалим риска от лавина и ще увеличим възможностите за ориентиране. Момчил иска да продължим още малко, с идеята да хванем нещо като ребро между долината на потока Заврачица и любимите ми скални прагове. Отстъпвам и това се оказва правилно – избраният от него път е по-лесен, а и не изглежда опасен.
   
След това първо правилно стратегическо решение ни олеква и се отпускаме. Даже се разделяме на три групички – аз и Веси, Ани и Момчил и Иво – самосиндикален. На видимо разстояние, де, не като овце. Радостта трае малко, защото скоро излизаме на платото между вр. Заврачица и седловината Заврачица. А тук вече прошка няма – всичко наоколо е еднакво бяло. Тестваме радиостанциите и установяваме, че са гòла вòда. Между членовете на групата връзката става, но с хижата е невъзможно. Вярно, че няма пряка видимост, но все пак не сме в съседна долина, та УКВ-то да не работи на 2 км! Здраве да е, купили сме ги...Групичките много бързо се събират. Установяваме, че решението да оставим единствения GPS в хижата е било доста глупаво. Вадим компасите и алтиметрите и “сглобяваме” два джипиеса. Сега идва ред на моя, научния подход. Спомням си от картата (а Момчил – от опит), че вдясно от нас има голям овраг, който ни дели от билната стълбова маркировка и трябва да се заобиколи. Това обаче, което той не си спомня, е посоката на стълбовата маркировка в този участък. Момчиловата представа е за посока югоизток-северозапад и затова той настоява да се движим “по диагонал” с идеята да я засечем под прав ъгъл. Моята идея е същата, но аз знам от картата (а и съм минавал по-скоро от тук), че коловете очертават линия почти идеално съвпадаща с правата изток-запад и освен това пресичат хоризонтала 2500 м, малко преди да прехвърлят рида, заграждащ от юг платото, на което се намираме. Затова настоявам да завием рязко надясно (тоест – на югозапад) в момента, в който достигнем височина 2500. Скоро двата алтиметъра “се съгласяват” на 2490-2500, което е повод за кратък, но съдържателен спор с Момчил. Отстрани може и да изглежда абсурдно – разногласия относно ъгъла на завоя при положение, че се намираме на огромно равно място с нулева видимост. Небето, снегът и земята отдавна са се слели в едно, вече дори и тъмните очила не помагат. Истината е, че при тези условия рискуваме дори да пресечем маркировката между два стълба без да ги видим. Да не говорим за грешка от десетки градуси. Затова този път даваме предимство на научния подход и тръгваме, вперили погледи в компасите и алтиметрите, по азимут 200 и по хоризонтала. Само след пет минути моята теза се потвърждава – пресичаме маркировката точно под рида, дори по-южно, отколкото искахме. Отново въздъхваме с облекчение, спираме за малко и тръгвме на север по коловете. Прилагаме стария изпитан начин за движение по стълбова маркировка в мъгла – групата се рзкъсва на видимо разстояние един от друг, последният се отдалечава на видимо разстояние от задния маркировъчен кол, другите се дръпват напред, докато първият открие следващия кол. Заради гъстата мъгла петимата едва стигаме за операцията. Все пак методът работи, пък и вятърът вече не е насрещен, така че напредваме. До момента, в който нито първият в колоната, нито вторият вижда кол. Знаем, че понякога има и съборени стълбове, но в този участък маркировката скоро е подновявана, така че изводът е един – излезли сме от пътеката. Телефонът ми звъни и дава решение на проблема. Не заради човека, който ме търси. Просто знаем, че на това място е невъзможно да се хване сигнал от северните клетки (Боровец и Радуил), да не говорим за нормален разговор. Следователно говоря през клетката на Якоруда, от което пък следва, че сме се отклонили юг-югозападно от коловете и трябва да завием вдясно. “Успокоявам” събеседника ми, че малко сме се загубили, но благодрение на обаждането “се намерихме”, след което коригираме курса с няколко градуса север и отново сме на коловете. Скоро достигаме “официалната” седловина Заврачица – кръстовището на пътеките за вр. Мусала, за Белмекен и зимния път за хижата, по който искаме да слезем. Тук маркировката е чисто нова, даже има азимутни табелки. Тъкмо да се зарадвам, и пак студен душ: пада ми се да водя, заедно с Веси. Добре, ама аз нося само алтиметър, а тя е с американски компас, който е разграфен в.... радиани. Справка при Момчил за съотношението градус-радиан, след което си вадя джиесема и пускам калкулатора. На всеки кол пресмятаме градусите в радиани, и докато Веси си нагласява азимутната стрелка, аз сверявам надморската височина (с лява ръка) и изчиствам калкулатора за следващата сметка (с дясната).
   
Постепенно слизаме към долината, заедно с намаляващата светлина, от което бялото наоколо постепенно става сиво и все по-потискащо. По едно време установяваме (по микрорелефа), че стълбовата маркировка се разминава с лятната, която се движи по останките от Кайзеровия път. Принципно лошо няма, но Кайзеровият е единственият логичен път за слизане към Заврачица. Откъде тогава минават коловете? Сериозен въпрос, още повече, че в един момент посоката, сочена от бусолата на Веси, престава да ми харесва – води в празното. За щастие се появяват няколко големи скали, които разсичат сиво-бялата маса около нас и връщат идеята за пространство. Това обаче не ми е достатъчно и решавам да изчакам Момчил. Той е също толкова насметен, колкото и аз, но, както обикновено, по-уверен от мен. Спира ни “там, където сме” и тръгва сам напред. С пълно основание, защото сме точно пред една цепнатина в снега. Минаването на цялата ни група под нея би могло да предизвика скъсване и съответно лавина. След като намира следващия кол, Момчил ни се обажда и един по един минаваме над цепнатината. Това се оказва обаче достатъчно, за да “благословим” мислено майстора на маркировката в този участък и да решим, в името на собствената ни безопасност, да я напуснем.
   
На другата сутрин, вече при добра видимост по пътя за вр. Манчо и Мусала, установяваме колко сме били прави. По неизвестни на нас причини, вероятно с цел поставяне на маркировката на по-високи (и съответно по-трудни да бъда засипани със сняг) места, коловете са фиксирани по скалите, между които се вие Кайзеровият път. Така нито следва пътя, което би улеснило придвижването, нито следва лавинобезопасен терен. Както установихме, спрели сме да я търсим малко преди средата на най-големия потенциално лавиноопасен улей. За щастие снегът беше малко...
   
И така, изоставяме азимутните колове, които са призвани да ни помагат, и се заемаме със собственото си спасение. Избираме, доколкото е възможно да се види, някаква изпъкнала форма на релефа и бавно започваме да слизаме в североизточна посока, стремейки се да сме по-близо до скалите. Слизането по стръмен участък със снегоходки не е най-приятното изживяваване, но в случая това е пътят към живота. Постепенно наклонът намалява, заедно с вятъра, но и заедно със светлината. Съгласни сме, че ако се наложи да пуснем челниците, значи сме се объркли и сме подминали хижата – общо е мнението, че ни остават не повече от 10-15 минути. Естествено, не може без разногласия: веднага ли да завием наляво или да продължим, докато се уверим, че сме на дъното на долината? Те обаче са несъществени (за пръв път днес) и бързо се преодоляват, като се разгръщаме, този път във верига, на видимо разстояние. Спорът наистина е бил безсмислен – след десетина минути всички едновременно виждаме хижата. Часът е пет и половина следобед. Напуснали сме това място преди малко повече от два часа. Едни от най-дългите в живота ми...

        

 

 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=