Това е дворецът на един от известните влашки князе – Константин Бранковяну. Строен е през 1698-1702 г., на брега на езеро. Направен е голям парк. Паркът наистина си струва – поддържана зелена трева, пясъчни алеи, пестеливо, по-английски. На входа пише, че се плаща, но всъщност се плаща само ако влезеш  кола (има си паркинг, не можеш да паркираш произволно). Има и работно време на парка, което ми се струва твърде странно, превид факта, че не е ограден. Всъщност има ограда, но тя е символична – изглежда е недовършена, или разрушвана. Има и няколко порти, които очевидно не се затварят. С приближаване към замъка паркът придобива по-култивиран, но все така английски вид – геометрични форми от чемшир и рози. Една-две изоставени постройки се рушат кротко между дърветата. Самият замък е комплекс от три постройки, две от които свързани с крепостна стена. Пак имам усещането за нещо недовършено (после проверих – строителят и синът му били убити и новият властелин решил да превърне имота им в хотел. Тогава защо му е крепостна стена?).

В едната постройка на първия етаж има някакво заведение, което, като повечето тук, ми изглежда подозрително празно. Вероятното обяснение е слънцето, защото под дебелите дъбови сенки по поляните има значително повече хора. Централната сграда – явно бившият дворец – е превърната в музей. Той вече се плаща – евро и половина, за ученици и студенти – 50%. И тук срещам странни решения – на първия етаж и в подземието са подредени картини. На втория етаж е историческата експозиция, посветена на Бранковяну. Доста постна – дали човекът не е оставил нищо, или пък са му окрали не знам. По стените висят няколко килима и бродирани бана с огромни размери, множество стари карти на румънските земи и Франция. Сред тях задължително картата на Велика Румъния (това е нещо като Санстефанска Бългрия, обаче е било от 1.12.1918 до лятото на 1940 г.). Две-три старинни книги, от които история на Румъния на италиански – особено ценен експонат. Не мога да не се усмихна, като се надвесвам над бюрото на Бранковяну и почвам да чета на румънски с кирилица дебелата книга, отворена там. За съжаление това е отвътре – явно е имало фрески по стените, но не са успели да ги запазят или реставрират – всичко е чисто бяло, с иключение на един-единствен корниз над едно малко стълбище. Стоят и каменни орнаменти по колони и сводове, но останалото е вар върху кирпич и прилича повече на болница, околкото на музей. С едно важно изключение – вратите. Между стаите има вървени врати, изключително богато украсени – както са вратите на иконостасите в България.

Интерпретацията е посредствена – до входа на всяка стая има поставки, от които си взимаш ламинирани листа с цветни снимки на експонаните с по 2-3 реда обяснения. Вярно, има ги на английски, френски и румънски, но това е. На входа се продават картички и дипляни.

Всъщност красотата е отвън – целият дворец е от червеникави тухли, цветът е подобен на този на несебърските църкви, само че няма пояси с други цветове. Малко избеляло стои, но сега го реставрират и вероятно ще си върне блясъка. Лицето на двореца всъщност не гледа към двора, а обратно – към реката. И е направено точно като в северните страни – с две каменни стълбища, които водят направо на брега, превърнат в кей. И пак чемширена геометрия и рози. Или владетелят, или архитектът е бил я в Дания, я в Холандия. Но все пак си има и местното излъчване. Като се замисля – това е липсващото звено в българската архитектура. Тя Влахия е в разцвет общо взето когато ние сме под турско робство – от малко след края на Асеневата династия (1300-1400 г.) до Първата световна война.

А сега големия хит е да живеещ срещу замъка – през реката. Хем го гледаш безплатно – страхотен декор, хем не се грижиш за него. Има 4-5 къщи, прилични, но не бих казал, че са богаташки.

И така – едно от малкото хубави места, които съм открил досега.