Епизод 1 - Видимата заплаха
Наистина се очертаваше мероприятие, което не би трябвало да се прави. Както установихме още в автобуса: тръгване в лошо време - снеговалеж, повишена лавинна опасност, лоша прогноза, групата за пръв път е в този състав, водачите не познават хората, предварителната подготовка е минимална... Същия ден хижарят на х. Мусала събори върху себе си лавина и загина. Научаваме новината в автобуса (тръгнахме твърде късно от София и към 8 вечерта, по време на централните новини, бяхме някъде в Самоковско, на път за Паничище) и веднага започва едно диво звънене по мобилните телефони. В 8.30 казахме “край”, изключихме телефоните, понеже смущаваха лавинните уреди, докато се опитвахме да демонстрираме как работят, и започнахме инструктажа. Не е лесно – хората са уморени от работната седмица (петък вечер е, все пак); адреналинът е повишен – едно заради новината за лавината, второ – все пак това е първа практика и новобранците са ентусиазирани; инструктажът е сложен – веднъж за безопасност, после – за целта на занятието и накрая – за боравенето с новата екипировка (снегоходки, щеки, лавинни уреди). Май има и хора, които не са ходили през нощта. Чудничко. За да не реши някой, че сме аматьори, трябва да кажа все пак, че става въпрос за курс от 15 кандидат-планински водачи, придружавани обаче от цели четирима инструктури, екипирани с всичко необходимо за зимата, включително лавинни уреди и радиостанции. Освен това за петъка преходът е минимален – от някъде над Паничище (докъдето успее да стигне автобусът) до х. “Скакавица”. Както и да го погледнеш – не повече от 2 часа.
На Гюндера шофьорът каза, че е дотук, но нас това ни уреждаше. Останахме в автобуса за тежест – да не буксува докато прави маневрата за връщане обратно, и после започна екипирането... Представете си пътя за х. “Пионерска”, разчистен на ширина лента и половина, по средата стои автобусът и от всичките му страни се суетят малки шарени човечета – някои със запалени челници, други – без, а в снега безразборно са забити щеки и снегоходки. Мъча се да правя списък кой какви снегоходки взима, докато Зози и Мишо дават ценни напътствия как се закрепят снегоходките безопасно на раниците (за момента ще ходим “само по обувки”), а Момчил оптива да раздели голямата според него група (общо 18) на две части, викайки при себе си самоопределилите се като бързоходци. Тъкмо се надявам, че като старши на “бавната” група ще имам още 2-3 минути и той гръмко заявява, че ще водя “бързаците”. Оставям довършването на списъка за другата сутрин и отивам да поема лидерството. Часът е 9.10 вечерта. Бързаците обаче са си бързаци и докато събирам последните две моми от тях, основната група вече е тръгнала. Настигаме ги в свински тръс (веднага след Гюндера пътят е с лек наклон надолу) и продължаваме с много здраво темпо – хем да се стоплим, хем да има смисъл от разделянето. Бързо стигаме до пряката пътека за Зелени преслап, където тествам радиостанцията, за да кажа на Момчил, че нагоре пъртината е от 1-2 души само и сигурно ще сме доста бавни. Смело нагазвам първи в снега, да охладя малко ентусиазма и ритъма, но скоро започваме ротация на водача и всъщност доста добре се справяме с изкачването. На Зелени преслап разбирам, че втората група тъкмо стъпва на нашата пъртина, което означава преднина за нас от едва петнайсетина минути. Веднага обаче следва приятна изненада – пъртината нагоре е истинска, утъпкана от хора, качили се по пътя до хотел “Горната земя”. Толкова по-добре – хукваме отново, защото до входа на резервата “Скакавица” пак е почти равно. Правим втора почивка на разклона от Кюмюрджийска пътека за х.”Скакавица” през Къркулиците (даже се посъбличаме тоя път) и продължаваме, пак стегнато, но вече без тичане. До серпентините под хижата се мъча да поддържам групата компактна, след което се отказвам, понеже очевидно няма опасност от загубване, а и някой да изостане – ще го съберат Момчил и Зози след мен. Нареждам се някъде трети-четвърти в колоната, нали трябва да посрещам и да настанявам горе. В 22.50 триумфално влизаме в хижа “Скакавица” – час и четиридесет от Гюндера в зимни условия си е постижение. Докато народът се облича, вече съм се видял с хижарите, взел съм ключовете от стаите и разстановката на леглата. Естествено, ще ги обявим като дойдат всички. За съжаление, няма ток – водата за минивеца е замръзнала. Дават ни обаче свещи, пък и челниците и примусите за какво са? Понеже сме единствени клиенти, разполагаме се в салона на горния етаж. Скоро започват да пристигат и колегите от втората група.
Малко след 23.00 часа се събираме всички в столовата и обявяваме най-важната информация – номерата на стаите и часа на тръгване за другия ден (с Момчил и Зози решихме, че 8 е подходящ час). Оттук нататък всеки е свободен да яде, пие, спи... стига да е в “пълно бойно снаряжение” в уговорения час на другата сутрин.
Настава стандартната суматоха свързана с настаняването, в резултат на която якето и щеките ми се оказват в една стая, а раницата – в друга, но това е дребен проблем. Някъде към полунощ най-сетне сложихме масата. Стана много романтично – скрихме примусите долу на пода – хем да не създаваме риск от пожар и/или разливане на горещи течности върху другарчетата, хем на масите останаха само свещи. Челниците бяха забранени, защото светят в очите на другарчето през масата. Естествено, с яденето идва и пиенето, а с него – пеенето. Добре, че няма други хора в хижата. Компанията започва да оредява, странно защо предимно откъм мъжката част. По стар водачески навик оставам почти с последните. По едно време изгубвам представа за времето, не и за пространството – успявам да си намеря не само целия инвентар, но и свободно легло за спане. Ужасявам се като си нагласям будилника. Отдавна сме сметнали с колегите, че за да се приготвим качествено за тръгване ни трябва около час и половина (включително закуската). Това означава ставане в 6.30, а от момента на лягането не ми оставаха повече от 4 часа. Такъв е животът...
