На главния път за Плоещ има пътна табелка за Снагов, а под нея – кафява, на която с малки букви е написано, че историческата забележителност не е по пътя на голямата табелка. Все едно – тръгвам – то и в движение какво да прочетеш. Зарежат се 2-3 селца с приятни къщички и тесни дворчета – нещо като нашите села в Дунавската равнина. А пътят един хубав, с нова маркировка. От село на село – влизам в Снагов. Село като село. Естествено, едната улица се ремонтира. И нищо. Тук-там някой транспарант, че се продава имот и реклами на мотели и къщи за гости. Не посмях да вляза. Излизам от селото – пак същия път. По едно време – разклон. Без обозначения. “Царският път” завива, а напред изглежда по-селски. Обаче според знаците той е главният. Все пак избирам по-хубавата настилка и се засилвам право към някакъв “почивен комплекс”. Всъщност са си уредили да им асфалтират пътя, включително вътре. Гора, като на Слънчев бряг, с полянки между дърветата. На входа, пак като на Слънчев бряг, но на границата на перестройката и демокрацията, стоят трима пазванти с тъмни дрехи, взимат по 10 леи на кола и вдигат една бариера. А дали вътре има места за паркиране – това не ги засяга. Вярно, като виждат чуждестранния номер, честно обясняват, че ако съм за “манастира, дето е на острова”, няма смисъл да ми взимат парите, защото входът е от друго място. Като съм се хванал на хорото – ще го играя – влизам. Целият комплекс е ограден с двуметрова бетонна ограда, с печати на румънските железници.

Навътре в гората са направени паркинги – безформени, но с доста голяма площ, всичко с нов асфалт и оградено с мантинела. Някъде между паркингите е скътано заведение, което ми изглежда подозрително празно. В центъра на цялото нещо има хотел, който се опитва да наподобява местната архитектура. Само че е решен в бяло и с червен ламаринен покриве – същинска мартеничка, дело на начинаещо в това изкуство детенце на великани. Вътре има сватба и затова не се допускат случайни посетители.

Около хотела обаче кипи живот – 80% от полянките (добре окосени) са заети от семейства и групички приятели, които са проснали одеала, върху тях покривки и кротко похапват цър-пър. На около 2 м от всяко одеало дими барбекю. Не знам защо се сещам за гледката пред Бачковския мнастир в седмицата около 15 август. Или пък за Кръстова гора... Вярно, на останалите 20% от полянките паленето на огън е забранено и те са почти празни. Играе се тенис на маса или федербал. Някъде в далечината свири цигански оркестър. Лошото е, че и пее.

Едно-две капанчета предлагат безалкохолни напитки, но са толкова опразнени откъм стока, че изобщо се отказвам да питам какво имат.

Черешката върху тортата е пред хотела. Отвоювана е малко площ от езерото (аз му викам блато, ама хайде да не обиждаме домакините). Половината е натрупана с пръст и е разорана, за да не се сяда. На другата половина от “новата” суша е направен басейн. Класически – дървени шезлонги и чадъри наоколо. Препълнен, естествено. Входът се плаща отделно. И, може би за да не минаваш с номера, че си платил, но си си забравил билета, срещу леите за такса получаваш печат на ръката. Преди да влзеш в басейна, естествено трябва да минеш под душа. Но какъв душ само – кръгъл плитък басейн с 6-7 душа, открити. А цветът на водата в басейна – същият като на пръстта в гората.

Едно от предпочитаните места за почивка на жителите на Букурещ...