Планините
  Екипировката спасява
 
Понеже свободните дни за планина никога не са толкова, колкото искаме, официалните празници се използват “до дупка”. Тази година бяхе решили за Великден (падаше се 19.04) да се качим до х. “Иван Вазов”. Цяла седмица следях прогнозата за времето по телевизията (още нямаше интернет “на корем”, та да се гледат онлайн прогнози за времето) и се взирах във Витоша, за да придобия по-добра представа какво може да ни чака “горе”. Общото впечатление беше по-скоро негативно – Черни връх така и не се откри напълно, преспите по Камен дел и Резньовете се бяха постопили, но дотук... Но, решили сме – ще вървим. Поне да се екипираме добре. Не съм привърженик на носенето на излишна екипировка, но имам опит от такива уж пролетни излизания във високата планина, които се оказват зимни и затова подходих предпазливо. Както се оказа впоследствие – правилно. Малко ми е трудно да убедя Любо да ми даде снегоходки, защото и той вижда топящите се преспи по Витоша. Аргументът, че вр. Мальовица е по-високс 400 м от Черни връх се оказва последното и ефективно оръжие накрая успявам. За сметка на това Момчил не се нуждае от много убеждаване и охотно ми услужва с пикел и 20 м въже. С желязната реплика “Нали ти ще си ги носиш!”. Само котките липсват, но решавам, че зъбците на снегоходките ще са достатъчни и се съсредоточавам върху дрехите. Все още нямахме полари, та се наложи да прибегнем до вълнените пуловери. Останалото не беше проблем.
Тръгваме, естествено, в петък на обяд – кой ще ти учи/работи по това време?
Небето е сиво и мрачно, в Самоков ръми ситен дъждец. Направо приказка. Автобусът ни оставя на края на Говедарци, позатягаме раниците и тръгваме бодро по шосето. По това време държавата беше достатъчно разградена, за да закрие автобусната линия за ЦПШ “Мальовица”, пък частниците още не бяха подушили далаверата. За късмет, тъкмо навлизаме в гората и автостопът проработва – семейство пътуват за Гьолечица и нещо сме им станали симпатични. Докато им разказваме какви сме ги намислили, виждам как подминаваме Гьолечица. На учудения ми въпрос шофьорът отвръща “Дето Гьолечица, там и ЦПШ...”. Прав е, ако си с кола. За нас щеше да означава още 40-50 минути ходене. Благодарим много, събираме щеките от багажа и тръгваме. Пред Школата ни среща местният спасител, още трезвен, но вече “открил сезона”. Скептично клати глава, сочи с поглед към върха, който всъщност не се вижда. Е, да, лошо е времето, но не ни е за първи път. Обещавам, че няма да му отваряме работа и се упътваме към хижата. По пътя нито срещаме, нито застигаме някого – нормално, кой е луд да тръгне в това време. В този сезон вече за ски не става, на зимните катерачи им е късно, на летните им е рано... Единствено някой като нас, ама ето че няма. И хижата е празна, хижарят тъкмо се е качил, но навалицата се очаква за събота вечер.
Прекарваме вечерта предимно в стаята, че е по-топло, понеже в столовата не е запалена печка. Мария упорито се мъчи да учи по история – заинатила се е, че ще мине 10 въпроса по празниците и това е. В крайна сметка щеше да ги мине, на връщане в автобуса и във влака, но упоритостта е качество, което щеше да й послужи и на другия ден.
Не знам защо, при цялото приготвление сме забравили да си вземем часовници. Не че е жизненоважна част от екипировката, но известно време се чувстваш дискомфортно. Биологичният часовник обаче работи, ускорен малко от адреналина, изсипан от очакваното предизвикателство и от притеснението. Събуждаме се по тъмно (а през втората половина на април това е доста рано), закусваме сериозно: предимно сладки неща (трябва “бърза” енергия) и много чай. Не се знае кога пак ще имаме време за здраво хапване... Установяваме, че дъждът не тропа по покрива на хижата. Това може да означава само едно – че е преминал в сняг. Колкото и да е странно, новината по-скоро ме зарадва: първо – ще мокри по-малко и второ – няма да мъкнем снегоходките на гръб, а ще можем да ги обуем веднага. Има и трети фактор, при това негативен – лавините. Теорията казва, че пресен сняг върху стар фирн е опасно, но няколкото часа снеговалеж едва ли са достатъчни за натрупването на критична маса. Все пак ми се ще да сме се качили на билото възможно най-рано, затова обуваме снегоходките, палим челниците и открачваме бодро към Първа тераса.
Преминаването на реката ни отнема страшно много време – пресният сняг е достатъчен, за да скрие камъните, подходящи за стъпване и съвсем недостатъчен, за да се уплътни под теб и да ти направи суха стъпка. Това ми създава пораженческа представа за ходенето и ме изнервя страшно. Веднъж преминали реката, тръгваме почти по азимут към скалата с паметните плочи на Втора тераса. Тук вече теренът е подходящ и бързо наваксваме закъснението. Тъкмо стигаме под склона към Еленино езеро и снеговалежът спира – още една добра новина. Докато пъплим нагоре по най-стръмния участък установявам, че зъбците на снегоходките сами по себе си не са достатъчни, за преодоляването на такъв наклон. Използването и на щеките, и малко по-здраво ритане обаче върши работа и скоро се измъкваме. На Еленино езеро почвам да вярвам в добрата фея – облаците се разкъсват и даже ни огрява слънце. Щеше ми се това да стане по-късно, на непознатия за мен участък от пътя, но... Продължаваме към “Лавината на 11-те”, виждам няколко надвеснали козирки от ръба между Мальовица и Елени връх и за пореден път се питам що за идея е било да се прокара зимната маркировка от тук. Така нареченият летен път действително се движи доста дълго по билото, което е изключително неприятно при липса на видимост или при бурен вятър, но за сметка на това не преминава през такава гадна фуния, както е под “Лавината на 11-те”. Както и да е – козирките са от стар сняг, не от снощния, което в известна степен ме успокоява. Все пак бързаме да се измъкнем от фунията и да стъпим на страничния билен ръб. На последния кол преди билото минаваме в свръзка – козирките отдолу се виждат добре, а съвсем друго е като стъпиш върху тях.
На билото нещата са 50/50 – слънцето се скрива от нови облаци и вдигната от топлината мъгла, но все още има достатъчно видимост; духа вятър, но не засега не е страшен. Пишем връх Мальовица за изкачен на три-четири кола преди последния кол, понеже от това място нататък няма разлика във височината, а целта за днес е друга и все още твърде далечна.
Слагаме по една допълнителна дрешка, малко чай и шоколад и се спускаме на запад. Поносимият досега южен вятър постепенно се засилва и става все по-неприятен. Решавам да се скрием на завет като изоставим “математическото било” и подсечем високо от север Голям и Малък Мраморец.
Дотук добре, но по закона на Мърфи нещата започват да се влошават от много страни едновременно. Вятърът се засилва все повече и започва да носи снежинки. Не мога да преценя дали е нов снеговалеж, или вдига сняг от прясната нощна покривка, но все едно е неприятно – усилва се усещането за студ, а снежинките досадно се забиват по лицето. Тъкмо подминаваме разклона за Рилски манастир през Дълги рид (а това е мястото, докъдето познавам пътя от опит) и видимостта рязко пада, до степен да не се вижда следващият кол. Нямаше да се притесняваме толкова – и двамата с Мария имаме достатъчно опит в планината и можем да си намерим стълбовата маркировка – ако не напред не ни очакваше опасност: Антон ми беше описал подробно маршрута и знаех, че следва много тясно седло, разделящо Мраморец от Додов връх. При минаването през него нямаш право на грешка – падане в която и да е посока означава като минимум счупени крайници, а като максимум – последната грешка в живота. Но преди да стъпим на седлото, трябва да го намерим, което също не е лесно. Мария настоява, че й е много студено и решавам да й сложим последната резервна дреха – вълнения пуловер. Преобличането при тия условия е, меко казано, не особено приятно, но все пак е по-малкото зло от общото охлаждане. Докато изпълняваме упражнението, порив на вятъра решава следващата ни задача – за няколко секунди се открива видимост напред и установяваме, че сме точно в началото на седлото, както и че от него май не висят козирки. За повече няма време, но и тази информация е достатъчна за момента.
Правим по няколко намотки на въжето, за да си осигурим малко повече време за реакция при евентуално падане, повтарям инструкциите за осигуряване, вадя пикела и тръгваме. Задачата не е лесна – мястото за преминаване в най-тясната си част е широко около 40-50 см – точно колкото за две снегоходки; видимостта е нищожна, а вятърът – бурен. Не че има нещо против нас – просто на седловините вятърът винаги е по-силен, но в случая това “по-” създава страшен проблем. Хем ти се иска да вървиш бързо, за да избягаш от вятъра, хем трябва да пазиш равновесие, хем бялото на терена и сиво-бялата маса, в която се е превърнала атмосферата, не ти позволяват да видиш къде отиваш. Полека излизаме от седловината, когато чувам изтерзания глас на Мария: “Ръцете ми!” По онова време нямахме “текс”-ови ръкавици и въпреки, че бяхме направили класическа двуслойна защита (вълнени отдолу и шушлякови отгоре), ръкавиците се бяха измокрили отгоре от снежинките, а вятърът беше замразил водата. Бавното придвижване по седлото пречеше на вътрешното сгряване, а тя беше изгубила топлина и при преобличането. Само това липсваше! Спираме накрая на седлото, в подножието на Додов връх, закривам я с тяло, доколкото мога, сваляме всички ръкавици и започвам да я разтривам с голи ръце. Нямаме много време – ако се застоим дълго ще се охладим опасно. След няколко минути, които ми се струват цяла вечност, Мария казва че я боли. Това е добър признак – чувствителността се връща, значи и кръвообращението. Опитвам се да я успокоя и продължавам да я разтривам, нищо че по лицето й потичат сълзи. Готово, продължаваме!
Продължението обаче също не е лесно – снегът може да не е много, но е достатъчен, за да покрие серпентините на пътеката. Не че ми трябват специално, при тези условия се върви право нагоре, но поне за ориентир да бяха останали... Още с първите крачки установяваме, че това няма да е лесното изкачване днес. Набит от вятъра, снегът се е фирновал и снегоходките се пързалят обратно надолу. Мария буквално боксува по склона. Аз някак успявам да се задържа, понеже съм по-тежък, но всяка втора крачка се оказва безсмислена, защото другият крак се пързаля обратно. Сменям тактиката – тръгвам напред, набирайки се на пикела и ритайки здраво склона с предните зъби на снегоходките. Така, почти на пръсти, се изкачвам едно въже нагоре. След това правя някаква аматьорска осигуровка с пикела и започвам да издърпвам Мария с въжето. Работи. Повтаряме операцията два-три пъти и вече никой не може да се оплаче, че му е студено.
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=