Тъкмо се приготвям да слизам за помагам и на терасата срещам две свръзки италианци. Приятелски ги питам дали са успели, а те почти ми се карат. Дават ми да им пипна дрехите – подгизнали от вода. Оказва се, че ги е валял дъжд и са се отказали да щурмуват. Аз не съм им виновен за дъжда и те прекрасно го знаят, но ето как физическото напрежение се отразява на психиката. Докато водим разговора установявам, че моята свръзка няма нужда от помощ – достатъчни са само няколко напътствия за последните метри и тя се измъква до терасата. Сядаме да обядваме и го правим дълго – планът минимум за днес е изпълнен. Към един и половина излизам да видя какво е времето и установявам, че денят ни не е свършил – вятърът и слънцето са си свършили работата и небето е почти разчистено. Облаци са останали “закачени” по най-високите върхове – над 4500 м, но това не е проблем. Решаваме да уплътним времето с изкачване до вр. Дом дьо Гуте (4300 м), хем да следваме символичната аклиматизационна схема, хем да проучим поне част от пътя за утре. Тръгваме само с една малка раничка – уреди за ориентиране, енергийни храни, чай и фотоапарати. По книга са 2 часа нагоре, слагаме го още толкова надолу плюс почивки с идеята в шест без пет да сме готови за вечеря. С излизането на ръба Гуте вече сме в друг свят – слънчево, с великолепна видимост, наоколо – само сняг. Това е високата планина. Оставяме щеките, слагаме котките, връзвам осигуровъчното въже – тук вече “нема лабаво”. Припряно се взирам в пътя ни нагоре – търся цепнатини. Отдалеч не се виждат, а другият успокояващ момент е, че има ясно очертана пътека. В края на сезона толкова много хора са минали оттук, че проблемът с ориентацията почти отпада. Притесняват ме единствено няколко ледени блока, надвиснали от северния край на Дом дьо Гуте, но от мястото, на което се намираме, е трудно да се прецени дали са опасни.

Минаваме седловината между ръба Гуте (на някои места го пише като връх, но аз поне не можах да откроя ясно определена точка) и вр. Дом дьо Гуте и започваме изкачването. В превод на български френското “дом” означава купол и върхът наистина отговаря на името си – от определен ъгъл изглежда дори по-масивен от Мон блан, а като тръгнеш по него се чувстваш като мравка, пълзяща по купола на църква. С всеки изминат метър нагоре кръгозорът се разширява и фотоапаратът все по-често влиза в действие. Пътеката се вие зигзагообразно, вероятно обикаля цепнатини, които обаче са затрупани под снега. На мен засега ми харесва - понеже все още се притеснявам от надморската височина, предпочитам да се изкачвам по-бавно. Малко под върха следата прави страшно нелогична крива на запад, но нали сме новобранци – следваме я. Оказва се, че има все пак някакъв смисъл – излизането на билото става в последния възможен момент, така че максимално кратко време да си изложен на силния вятър горе и на опасността от гръмотевици, когато я има. Дом дьо Гуте също няма ясна най-висока точка – представлява едно дълго тясно плато, подобно на вр. Кабул в Рила. Джипиесът ми съдържа координати на три различни точки с това име. Изтривам едната от тях, която е очевидно сгрешена, а другите две остават преименувани, за по-добро ориентиране утре сутринта. Точно на втория час от хижата стъпваме на върха. Това е възможният максимум за днес – по време на изкачването бях мислил за евентуален щурм още същия ден, но се отказах, и правилно. От една страна, бяхме вече доста уморени, а от друга – видимостта отвъд заслона Вало все още беше лоша. Можехме да се надяваме на по-хубаво време през следващите 12 часа, отколкото през следващите два. Така че – кръгом и пак напред. На слизане решавам да “отсека” няколко серпентини, но много бързо осъзнавам грешката си. Пътеката наистина се е виела между цепнатини и пресичайки един завой потъвам до кръста в една от тях. Бях втори в свръзката, но спътничката ми е по-лека и е минала по натрупания отгоре сняг. Вадя се сам и продължавам, но вече си следвам “уставно” пътеката. И имам едно наум...

Качихме се за два часа, слязохме за 45 минути. Прилични резултати, особено след борбата с камъните над “кулоара на смъртта”. Гледам най-новата прогноза за времето в хижа Гуте – през нощта ясно, утре – слънчево, слаб вятър, изотерма 0 градуса на 4000 м. Не мога да повярвам – хем ясно, хем топло! Но нищо по-добро за нас. Решението е ясно – всякакви аварийни варианти отпадат, тръгваме в алпийски стил: една раница, здрав ритъм на качване, бързо слизане по същия път и прибиране в долината до края на деня. Приблизителните разчети показват 4-5 часа от хижа Гуте до върха, около 3-4 часа обратно, после още 4 до Ни д`егль, или общо към 12 часа ходене. Слагаме и 1 час за оправяне на багажа на Гуте, след слизането от върха, стават 13. При закуска в 3 часа и тръгване в 3,30 сутринта това прави към 16,30 да сме на Ни д`егль, а последният трамвай е в 17 часа. Има и “буферно време” половин час. Ако всичко върви по план, разбира се.

Мен обаче започва да ме боли глава. Трудно ми е да преценя дали е от надморската височина, или от дехидратирането – заради топлото време и тежката раница доста се поизпотих на качване. Опитвам се да се боря и с двете – пия тонизиращи газирани напитки, вода, вино на вечеря, но резултатите са ограничени. Преодолявам най-острата болка, обаче неприятното усещане остава. Решавам засега да не прибягвам до лекарства, но пък имам още един аргумент да не се заседяваме много на 3800 м. Свръзката ми е “желязна” – тя е била на много по-големи височини и за нея пиенето на вино в случая е само удоволствие, без медицински цели.

Аз държах на бутилката и по друга причина – някъде по скалите под хижа Гуте съм изтървал предпазителя на пикела и сега ми стърчи опасно зад гърба. Когато си искам от хижаря и тапата от виното и му обяснявам за какво, той само дето не ме уби с поглед – да си купиш “Бордо” за 18 евро на 3800 м над морето, за да използваш тапата за предпазител на пикела си е направо кощунство! Успокоявам го, че и съдържанието ще се използва по предназначение и нещата си идват на местата.

На вечеря изживях втория, след грубото разминаване по пътеката, си неприятен момент от цялото пътуване. Масата е осмица, в първа смяна вечеряме ние двамата, групичка от трима англоговорящи, двама самостоятелни играчи и един френски гид с двама клиенти. На специална дъска над шублера са нарисувани масите с имената на всеки, който се храни в тази смяна. Ние сме седнали малко по-рано и френският гид настоятелно иска да се преместим, за да освободим местата за неговите клиенти. Наистина, по таблица сме заели едно от “неговите” места, но пък от другата страна на масата има едно в повече, което би трябвало да е моето. Така че за неговата групичка има места на масата, даже са заедно един до друг. Разбирам, че всеки водач се грижи за клиентите си, и аз също го правя, но искането му ни се струва прекалено и учтиво му обясняваме, че номерът не минава. До скандал не се стигна, но пък разговорът на масата се ограничи до “може ли солницата”. Френският колега демонстративно говори тихичко с двамата си клиенти, сякаш не споделя храната си с никой друг. Майната му!

Диетата е същата като на Тет рус, само дето месото не е заешко, а патешко. Не успявам да го оценя, заради главоболието, и бързам да избягам от тягостната атмосфера на масата. Излизам навън и започвам да приготвям нещата за утре. Според хората с височинен опит движението помага при главоболие. Почвам да щъкам между спалното и терасата, прехвърлям багаж, варя чай...Примусът се озорва доста, но все пак кипва 2 литра вода, което ми е напълно достатъчно. Към осем си лягаме, заедно с другите. Противно на очакванията ми, заспивам почти веднага. Събуждам се към десет с “всички екстри” – главата ме боли, топло ми е, пикае ми се. Почвам да решавам проблемите в обратен ред, след тоалетната излизам на терасата и ахвам – ясна нощ, милиони звезди над нас, а долу – съзвездията на планинските селища. Виждат се не само селцата в долината на Шамони – на север блести Женева, на запад, зад карстовия масив, небето е озарено от светлините на Лион. Няма вятър – приказка. Разменям няколко думи на английски с други възхитен силует, пия някаква течност и си лягам в разкопчания вече спален чувал. Не стига че навън е топло, а и в спалното сме около 40 човека, което допълнително вдига температурата. За безопасното организиране на лягането и ставането хижарите са въвели ред – всичкият багаж, с изключение на козметичните несесери, аптечките и дрехите по нас, трябва да се остави в преддверието на спалното, където за целта има достатъчно рафтчета, куки (за инвентара) и чекмеджета. Така вътре има достатъчно място за свободно и тихо придвижване. Главоболието ме мъчи и докато се опитвам да заспя отново мислено подреждам щурмовата раница и събирам останалия багаж в другата. Преговарям си и алгоритъма на действие между ставането и тръгването, така че нещата да се организират по най-ефективния начин, без да забравим нещо. В крайна сметка съм заспал, но за кратко. Вероятно и други ги е тормозило главоболие, да не говорим за предстартовата треска. Към 2 сутринта шумът в спалното надхвърля критичния праг за нормално спане и решаваме да ставаме. Докато спътничката ми още се излежава (спала е по-добре от мен), аз пускам премисления в действие при заспиването алгоритъм и след половин час вече съм напред с едно кафе и едно готово за поднасяне, облечен в дрехите за ходене. Малко по-ранното ставане ни позволява да се измъкнем от спалното преди голямата навалица и да се приготвим на 80%. Не така стоят нещата със закуската, където се разиграва грозна сцена. Пред шубера започва истинска битка с рамене и лакти за заветната порция кафе и кроасани. Понеже на закуска няма смени, а всеки иска да тръгне рано, напливът е сериозен. Няма псувни и удари, но и никой не отстъпва. Отклонявам предложението да пропуснем закуската като твърде опасно след пропускането на голяма част от съня. След това прилагам поговорката “чрез нахалство към прогрес” и в 3.10 вече закусваме в ъгълчето на една маса в сервизното помещение на столовата. Може да е тясно и тъмно, но пък има място 4 чаши и две чинии! Тъпчем се здраво с бързи и не толкова бързи захари – сладко, мед, захар, шоколад – трябва енергия. Насила изяждам и една филийка хляб, но пък с удоволствие изривам всички отредени и отвоювани течности. Не знам дали от кафето по френски (това означава купичка с 400 мл кафе) или от екшъна на шубера, но главата почти спира да ме боли. Всъщност може би отговорът е в адреналина, който се разлива из тялото ми в последните 10 минути преди тръгването.

Излизаме на терасата, слагаме котките и осигурителните такъми, великодушно пускаме една свръзка от петима пред нас и тръгваме. Часът е 3.30 сутринта.