Епизод 3 – Свирка без топче или глуха акула
За разлика от петъчната вечер, купонът снощи продължи само 2 часа – героите бяха твърде уморени. За сметка на това сутринта изглежда слънчева и прекрасна, особено за тези, които са се наспали и са били далеч от прозореца. Защото проснатите около прозореца чорапи и ръкавици са покрити с фин снежен прах, набутан и през най-тясната дупчица от свирепия вятър. Всъщност нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат от топлото легло. В сблъсъка на двата фронта – студен и топъл – които ни донесоха проливния сняг вчера, е надделял студеният фронт. Наистина е ясно и слънчево, но температурата е –15 градуса, а вятърът духа с поне 40 км/ч. В тези условия единственото разумно решение е “надолу”. За да охладим ентусиазма на мързеливците, на разбора казваме, че това “надолу” всъщност ще означава слизане пеша не до ЦПШ или Гьолечица, а почти до Говедарци и по-точно до къмпинг “Бор”.
Тръгваме късно за нашите разбирания – 9,30, макар че в неделя сутрин за много хора това е твърде рано. Слизането към ЦПШ заприличва на бягство – безредно и без план. Налага се да сложим всички налични ръкавици, качулки, шапки. Момчил прави втори и този път успешен опит да затрие окончателно радиостанцията. Единствената утеха е, че вятърът е в гръб. Някъде между мостчето и входа на националния парк нещата почват да придобиват по-светли краски. Вятърът рязко намалява, слънцето преваля над Ръждавица и почва не само да свети, но и да топли.
На Меча поляна вече се раждаме – слънчево, тихо, усещането е почти като за 0 градуса (на фона на усещането за –20 на хижата само час по-рано). Даже се наслаждаваме на гледката към върха, от който се реят облаци снежен прах. Правим почивка колкото за няколко снимки и да се видим с колеги, прекарали нощта на ЦПШ, и продължаваме по пътеката към Овнарско.
Едва излезли от района на ЦПШ, много бързо си припомняме за зимата. Докато обикаляме края на Ръждавица от север, попадаме отново на сянка и температурата рязко се променя. Освен това, въпреки че е неделя, никой не е минавал от тук (То и кой ли ще тръгне след черния петък?), така че правенето на пъртина си е стопроцентово. Единствено надвесените клонки са по-малко, понеже на по-голямата надморска височина преобладават иглолистните, които са адаптирани за снега и не се накланят през пътеката като широколистните им събратя. Сега обаче е въведен железен ред с ротацията на първия и всичко става “по учебник”. С почти лятно време пристигаме на Овнарско, където се изяждат и изпиват последните припаси. Пръсната по поляната, групата постепенно се събира в слънчевата й част, която от своя страна се свива доста бързо за сметка на сянката хвърляна от смърчовете и върховете. Когато слънчевото място става прекалено малко, тръгваме. Отначало по пътя за Говедарци, а когато решаваме, че сме на меридиана на къмпинг “Бор”, завиваме рязко на север и се спускаме към шосето за Мальовица. Отново няма опасност от грешка, тъй като при всички положения ще пресечем асфалтовия път.
По карта и по интуиция решаваме, че сме съвсем близо до къмпинга и с Момчил, Мишо и Зози избираме едно картофено поле за полигон за обучение по лавинно-спасителна акция. Рисуваме три големи квадрата и разделяме групата на три екипа по 6 човека и започва “игра на криеница” – трима души заравят лавинните уреди, трима ги търсят и се засича време. Загубилият черпи бира по-късно.
По едно време в полигона на Мишо настава суматоха, почват да търсят лопати, суетят се. Работата е ясна – не могат да открият някой лавинен уред. “Свирка без топче или глуха акула?” – питам, подсещайки за стария виц. След 5 минути суетене се оказва “свирка без топче” – заровеният уред бил повреден или с изтощена батерия. Иначе търсенето на заровен и неизлъчващ лавинен уред може да продължи с часове, почти без да се влияе от количеството хора, ангажирани с операцията. Отдъхваме усопокоени и продължаваме, но само за няколко минути. Отново суматоха и отново в Мишовата зона на отговорност. Този път се оказва “глуха акула” – забравили са да включат лавинния уред на излъчване. Пак лопати, търчане наоколо, намират го. Решаваме, че е крайно време да прекратим упражнението, пък и всички са се извъртели поне по два пъти в ролата на търсещи. Събираме тайфата и тръгваме. След 10 минути сме на пътя и установяваме, че излизаме не къде да е, а на едва 200 метра западно от паркинга на къмпинг “Бор”. Толкова сме близо, че някои хора се опитват, водени от чист мързел, да ходят със снегоходките по шосето. Е, не става. Поредната суматоха около буса, докато разкачим, почистим, отчетем (много важно – чифт снегоходки на старо струва около 100 лева, да не говорим за лавинните уреди) и приберем целия инвентар. Сега вече нищо не може да ни спре по пътя към ресторанта на хотел “Калина”, където, наред с бирата и пържените картофки, се поръчва порядъчно количество ракия и вино и поне половината меню. Достоен завършек на ходенето.
