Планините
  Първа лятна - 1
 
Подготовката
Хубаво е да си пръв, особено от гледна точка на откривателството. По-интересно стоят нещата, когато върху теб изпробват нещо за пръв път.
Горе-долу така се получи при първата лятна практика на нашия Център за професионално обучение на планински водачи. Не че инструкторите (аз и Момчил) не бяхме водили практически занятия в планината, нито че курсистите за пръв път стъпваха извън пътеката. Просто имахме определени цели, които не бяхме сигурни дали и как ще постигнем. Курсистите пък не знаеха за тях, докато не започнахме занятието по същество (на сутринта). То беше едно писане на концепции и планове, едно съгласуване, даже ходих да избирам мястото на първия бивак... Решаваме, че основните неща, които трябва да се отработят на практиката, са ориентиране и бивакуване във всичките им аспекти. За целта релефът и законът трябва да са подходящи (това изключва почти цялата Стара планина – къмпирането е почти невъзможно, а ориентирането – относително лесно, както и националните паркове, където къмпирането е забранено), да имаме достатъчно време и добра карта. Последното накланя везните в полза на Плана – с площ колкото Витоша, близо до София, почти без маркирани пътеки, само две-три населени места. Алтернативата – Средна гора, е по-далече, но главното картата е с мащаб 1:150 000 при 1:40 000 за Плана. Родопите също стават, но са далече и ще загубим много време в път. Получавам съгласието на Момчил, прокарвам решението през учебен съвет и... срещам организирана съпротива от страна на курсистите. Плана била “несериозна планина”, подигравали сме се с тях, какво изобщо сме щели да правим там – ентусиазмът и гордостта на младите (млади като водачи имам предвид, няколко души от курса са значително по-възрастни от мен) бяха тежко засегнати от решението. Е, наложихме се, но тръгването става в атмосфера на общ скептицизъм. Подготвили сме необходимия инвентар – джипиеси, компаси, карти на района, всеки си се е погрижил за палатката и храната. Предстоят три дни в “пълна автономия”, на един хвърлей място от София, наистина. Планът е да опишем нещо като подкова, отворена на север. Тръгваме от местността Ярема, стигаме максимално на юг при Алинския манастир, след което завиваме на север, покрай станцията за космически изследвания и Кръстатия дъб и финишираме на Дяволския мост, минавайки през Кокалянския манастир.
Отварям една скоба, за да кажа, че дадох всичко от себе си да участвам на тази практика. Заминаването беше в 19 ч. вечерта, петък, 21.05. В 13.00 същия ден бях в Широка лъка, без автомобил. В тези шест часа се придвижих първо с кола на община Смолян до Пампорово, след това с редовна автолиния до Асеновград, откъдето взех ремонтирания си “Москвич”, при това без да платя ремонта, прибрах се до София и имах точно време да се изкъпя и преоблека. Точно така – багаж не съм правил – беше си готов и добре, че беше.
 
Началото
В 18.50 “кацвам” пред офиса, където групата почти се е събрала – 15 човека курсисти (с двама сме се уговорили да дойдат на другия ден, понеже са до късно на работа), аз и Момчил. По пътя взимаме и Ани (жената на Момчил) и в 20.00 пристигаме на определеното място. Автобусът ни оставя малко след Ярема, на стария път от София за Самоков. Разтоварваме инвентара и нагазваме в планината. Веднага криввам от черния път към една дълга и широка поляна. Подбрал съм място в долния й край, където тревата е по-ниска, има хвойна и някакви други храсти, да пазят от вятъра и да осигуряват места за уединение. Докато трае суматохата по изграждането на бивака, се стъмва достатъчно, за да не се забелязват надвесените над нас югоизточни склонове на Витоша. Тъккмо сме запалили огъня и идва Кънчо с жена си и с китарата, за да постави началото на купона. С изваждането на шишенцата и първите акорди тегавата атмосфера се поразсея и постепенно купонът тръгна. Заради предстартовия адреналин и нежеланието да се носят обемистите шишета от по 2 литра бира, скоро вихърът стана толкова мощен, че утихна чак към три сутринта. Колкото бяха безмилостни “певците” (тук слагам и себе си) през нощта, толкова по-безмилостни бяхме с Момчил на сутринта, когато в 8.30 строихме всички с карти и компаси в ръце насред поляната.
 
Ден втори – неуловимата цел
И започва реваншът. Първа задачка – къде се намираме? Снощи никой не беше забелязал къде точно слязохме от автобуса. Сега Витоша се вижда, но това не е достатъчно. Изпитият алкохол и недоспиването също помагат и в крайна сметка, при наличието на сравнително добра карта и след половин час обсъждане, гледане и мерене излизат две предложения за местоположението ни. А как да стигнеш някъде, като не знаеш къде си? “Пиклива” била планината, а? Постигаме някакъв компромис относно местоположението ни и тъкмо се готвим да тръгваме, когато възниква втори проблем. Двамата работещи тъкмо са пристигнали в с. Плана и питат накъде да тръгват, за да ни срещнат. Е, как да им отговорим, като и ние не сме много наясно. След два-три разговора кой какво вижда и къде си мисли, че се намира, накрая решаваме, че е най-добре да се даде сигурен ориентир и им определяме среща привечер край Алинския манастир, където планираме да пренощуваме.
Най-после тръгваме (малко преди 10 ч.), като с Момчил сме определили най-близкия ориентир – крив орех на отсрещния рид. Нарочени за водачи курсисти трябва да намерят най-подходящия път. Оказва се, че такъв няма и избираме най-малко неприятния. След кратка борба с храсталаците, за щастие на слизане, щурмуваме рида и сме на ореха. Край него минава черен път, който за момента води в нашата посока.
Тъкмо да се зарадвам – трети проблем. Курсистката Деси, дали от смесването на алкохола с адреналина, дали от различните видове алкохол или пък от тяхното количество, не се чувства добре. С всички признаци на хранително отравяне (за щастие не на алкохолно). Каквато и да е причината, не може да продължи. Звъни на мъжа си да я прибере от Ярема (това поне го знаем къде е), междувременно Момчил с двама курсисти отиват да я изпратят, което означава по-скоро да я отнесат, тъй като едва се движи.
Разбираме се да не ги чакаме, а да тръгваме полека по пътя, който засега ни харесва, и да държим връзка по радиостанциите. Естествено, всяко спиране води до размотаване и докато се организираме да тръгнем и наберем темпо, получавам информация от Момчил, че “спасителният екип” вече се връща към нас.
Настигат ни не толкова бързо, но точно навреме, защото се изправяме пред дилема – пътят се разделя на три. Най-лявото разклонение отпада автомитчно, понеже слиза и води на север. Дълго се двоумим между очевидно по-малко използвания билен път и утъпкания десен вариант и накрая избираме втория. Уж е в правилната посока (изток-югоизток), а и е “по-царски”, тоест, изглежда сякаш е по-използван. Не след дълго със съжаление разбираме, че решението не е било правилно – пътят бавно, но сигурно започва да слиза към котловината Палакария, твърде рано по нашите разбирания и със сигурност води не в долината, в която се намира Алинският манастир. Време е да си поемем отговорността и да се върнем на билото и на правилната източна посока. Хич не е лесно, защото трябва да минем през сравнително млада гора. За щастие тя е от новите залесявания с иглолистни видове на малка надморска височина, срещу които имаме достатъчно екологични агрументи, но в случая това е плюс, защото през широколистна гора на същата възраст нямаше да можем да минем. А тук белите борове така са изсмукали влагата и спрели светлината, че няма никакъв подлес и единствено трябва да внимаваш някой изсъхнал клон да не ти влезе в окото или да ти скъса горната дреха. Освен това, изкачването е символично и скоро се справяме и с това препятствие. Даже намираме няколко ядливи гъби.
С това, разбира се, премеждията не свършват, защото пътят по билото (онзи, слабо използваният, от който се отказахме) скоро се превръща в пътечка и свършва на една поляна. Следват няколко безнадеждни опита да се търси път или пътека в нашата посока, но всъщност е повод за поредната почивка. Времето напредва и затова с Момичл решаваме, че можем да имаме вяра единствено на компаса и на релефа и нареждаме да се върви само по рида, в източна посока, почти по азимут, доколкото го позволява теренът.
Това ни струва пак борба, този път с широколистна гора, но след още двайсетина минути усилията ни най-после са възнаградени и излизаме на хубав черен път. При това – води на изток. Даваме “конска” почивка, колкото да се изчистят клонките и шумките от раниците и открачваме по пътя. Скоростта е значително по-висока, отколкото в гората, но все пак под нормалните 5 км/ч – хората са уморени: недоспали са, от сутринта се натрупаха емоции, а и борбата с клоните си дава отражения. Но пък слънцето грее (денят е доста дълъг в края на май), пътят е хубав... Получаваме и добра вест от двамата “самосиндикални” - стигнали са манастира. Даваме им инструкции да търсят подходящо място за бивак и премълчаваме факта, че не знаем на какво разстояние от целта е “основната група”. По всички изчисления – и на курсистите, и на инструкторите – би трябвало да сме доста близо. Както и сутринта обаче, спорът е за по-малко от километър линейна грешка, но в случая това означава разлика от една долина. Последното нещо, което ни трябва в края на този преход, е слизане в грешна долина и последващо изкачване обратно. Затова предпочитаме да загубим малко време в оглеждане и разсъждения и да останем на билото, докато не се убедим, че сме взели решение за слизане в правилната посока.
Скоро обаче обстоятелствата ни принуждават да вземем решение – “царският” път завива надясно на 90 градуса (тоест, почти на юг) по едно странично било, напред, също по билото, продължава малко пътче. Завиваме надясно с надеждата, че пътят слиза в манастира, както е указано на картата. Обаче нещата стоят малко по-различно – пътят действително върви на юг, но все по това странично било, без ни най-малки намерения да слиза. Ето я грешката – мислили сме си, че сме на следващото странично било (на другия ден щяхме да се убедим напълно в правилността на съждението, че днес сме сгрешили)! Следователно манастирът би трябвало да е някъде вляво от нас, в долината. Продължаваме още малко по пътя с надеждата наляво да се “отвори” гледка и да се ориентираме по-добре. Това обаче не се случва – и от двете страни на пътя има гъста растителност от обикновена хвойна, леска, шипка и други широколистни, висока около 2 метра, точно колкото да не видиш нищо. Няма и дървета, на които можеш да се покатериш. Стоп! Така не може повече. Минаваме на “ръчно управление”, тоест аз и Момчил поемаме цялата организация на групата. На пръв поглед не личи, но опитът и на двама ни показва, че ситуацията е критична – не знаем с точност къде се намираме, групата е уморена, ясно личат разликите във физическата и психическата подготовка на курсистите, появяват се признаци на недоволство и апатия, а няма време. Наистина, денят е дълъг, но не знаем колко време още ще трябва да ходим, а трябва да се организира и лагерът, по възможност на дневна светлина.
 
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=