Отдавна планирах това ходене. Бях мернал изветрените скали от колата още при първото си пътуване до Брашов, а от картата видах, че има концентрация на върхове на доста малка площ. Това е масивът Чукаш – една от красивите части на Карпатите, макар и далеч не най-високата. Освен всичко друго е дал името на Мйеркуря Чук – административния център на населения с унгарци окръг Харгита, а оттам – и на известната румънска бира “Чук”. Нямам наблюдения върху качеството на бирата, но планината си струва. Билото е с надморска височина между 1400 и 2000 м, но, бидейки доста по на север от България (около 250 км по меридиана), всъщност изглежда като главното старопланинско било. С две съществени разлики. Първо, основната скала не е гранит, а конгломерат. Прилича по-скоро на карстовия северозападен дял на Балкана, а не на гранитния Централен Балкан. Второ – гората не е чисто букова, а смесена със смърч и лиственица, макар букът да преобладава.

Като тръгнах, открих и още две разлики, които определено не са в плюс на румънската планина – понеже не е защитена местност, по билото на Чукаш пасат хиляди овце, а заедно с тях вървят изпражненията, овчарите и прахолякът от утъпканите пътеки във всички посоки. Освен това, както и в другите части на Карпатите, човешкото и в частност румънското присъствие, личи ясно по пръснатите практически навсякъде найлонови торбички, обелки от салам, опаковки от вафли и пластмасови бутилки. Тъжната констатация, че румънецът дори и планинар си остава румънец се потвърди и тук – на 1850 м височина, на билен разклон намерих такова количество отпадъци, че бе достойно за селско сметище. А до това място “обикновен” турист просто не стига. Интересна новост за мен се оказва и “балирането” – част от боклуците се събират старателно в торбички, които обаче не се закачат на раниците, както в цивилизованите страни, а се оставят да красят гори и поляни. Както и да е, отдавна намерих душевно спокойствие в отношението си към местното население чрез презрението. Само жалко за природата...

         Понеже и този път се наложи да тръгна сам, дълго мъдрих по картата кргов маршрут, който на всичко отгоре да ми осигурява място за паркиране и да може да се измине за един ден. В крайна сметка реших да оставя колата в долината Берии, да изляза от нея по немаркирана пътека право на север на билото Барточа, от там да изкача връх Чукаш (1954 м н.в.), след което “да завъртя” траверса в южна и обратно в западна посока, като финалното слизане в долината е по маркирана пътека. Така си гарантирам прибиране без търсене на пътя, дори ако се забавя някъде по трасето и се смрачи. Има и авариен вариант – напускане на траверса по средата с бързо смъкване в долината Берии и оттам – към колата. Както се оказа, сметките бяха леко криви, но не фатално.

         Естествено, при еднодневен преход няма да помъкна ядене като за софра – запасих се с порядъчно количество сладки неща, ядки и плодове. За да не повторя грешката от миналата година на Молдовяну предвидих дори не два, а три литра вода. Гаранция, че по карстовото било няма.

         Остана да избегна задръстванията, които в Румъния се случват и на междуградските пътища. За целта проверих разписанието на влака от Плоещ за Мънечу, чиято линия шосето пресича четири (!) пъти в продължение на по-малко от 15 км. Идеята беше да мина преди влака на отиване и след него на връщане, понеже от опит знам, че дори една бариера може да предизвика километрична колона, а какво остава ако “отнесеш” и четирите. Петнайсетминутно закъснение на тръгване от Букурещ обаче провали цялата операция. На източната дъга на околовръстното на Плоещ застигнах колона автобуси с полицейски ескорт, което провали опитите за наваксване. Така на първия прелез пристигнах заедно с влака. Пред мен обаче вече имаше десетина автомобила – достатъчно, за да си прегледам вестника... Въпреки това спокойно продължавам нагоре, разчитайки, че ще набера преднина по дългите прави участъци преди и след град Валении де мунте, а в града средната ми скорост все пак ще е по-голяма от тази на влака, който има няколкоминутен престой на гарата. Да, ама не – и на втория прелез ме “хваща” бариерата, поради което започвам леко да се изнервям. Все пак използвам времето, за да се преобуя с иначе неудобните за шофиране туристически обувки. Настъпвам по-здраво, но пътят не позволява – жп линията има висок мост над някаква пиклива рекичка, а шосето слиза чинно до дъното на долината и се изкачва обратно. Наклони, съчетани със завои – никакъв шанс. Макар да съм първи на третата бариера, пак трябва да чакам. Хапвам едно “Корни”, защото от закуската е минало доста време, а и за ходенето ще трябва повечко енергия. Решавам, че е крайно време да изпреваря селския влак и карам с неприлично висока скорост през селото. Да, ама не – имам чувството, че третата и четвъртата бариера ги спускат едновременно, макар да са отдалечени на поне два километра. Този път уплътнявам времето със запасяване с вода от един много дълбок и студен кладенец, щедро построен на границата на имота на собственика и шосето, така че всеки да може да почерпи.

         Прилича повече на бягане с препятствия, отколкото на спринт, но няма как. След Мънейчу вече няма какво да ме спре или забави, но пък закъснението от плана е нараснало от 15 на 35 минути. Не че е фатално, само дето ще се окажа на билото в най-голямата жега. Разчитам поне горе да духа и да е по-хладно с десетина градуса от жегата на Влашко. Подминавам последното селище по пътя – Кея (или Ключ – непосредствено серевно от него има проход, който свързва Плоещ с Брашов) и започвам да търся долината Берии. За съжаление някои детайли липсват на пътната карта и първата ми спирка се оказва грешна. Това пък е повод да си извадя едромащабната планинска карта, и което е по-важно, да я разгледам внимателно. Вторият опит е по-успешен, въпреки че неволно използвам метода на нарочната грешка и пресичам река Берия, за да се уверя, че е именно тя. Въртенето наоколо и паркирането “изяждат” още 15 минути и в крайна сметка тръгвам пеша не в 10 часа, както бях планирал, а в 10.50. Успокоявам се от “правилната” картина в небето – наситено синьо с малки бели “облачета на хубавото време” и челника в капака на раницата.

         Навлизам в красивата долина Берии, която се “врязва” в масива Чукаш и го разделя на две части по оста посока запад-изток. Подминавам някакво чисто ново хале – вероятно цех за нещо си и почти веднага попадам на абсолютно диво място. Една изоставена стара постройка, която навремето е била красива, нещо като хижа, добре окосени ливади, които по това време на годината са вторични пасища и приказна гора. Някъде горе над смърчовете и листвениците стърчат варовиците на Чукаш. Пред цеха има бариера, бих казал за щастие, защото това е единственият начин да се опази долината от румънските “туристи”, за които висшата представа за изкарване сред природата е печене на кебапчета на барбекю на половин метър от предната броня на колата, задължително край пътя. Е, не е съвсем опазена, защото, както знаем, по нашите ширини за всяка бариера има ключ, но все пак за около час срещам не повече от четири автомобила. Разминавам се със стадо крави, които се оказват единствените представители на животинските видове наоколо. Започвам да се оглежам за немаркираната пътека, която би трябвало да се отдели “тук някъде вляво” и да ме качи на билото в северния му участък - Барточа. Когато изминавам изчисленото по картата разстояние от 1 километър от бариерата, а признаци на пътека все още няма, започвам леко да се изнервям. Продължавам още малко навътре в долината, с идеята, че може да съм се замотал неусетно и да се движа по-бавно. Разглеждам пак картата – елементите около пътеката са тук, нея обаче я няма. Е, картата е с мащаб 1:70 000, но все пак... По едно време наляво се отбива малко използван черен път. Решавам, че това е моето място и смело се засилвам по него. Изкачва се, върви на север, уж всичко е наред, докато... не се озовавам в сериозно оградена площадка с малка постройка без прозорци. Няма съмнение, че е каптаж, хубавото е, че врата е отворена и отвътре се чува говор. Може да не съм на правия път, но поне ще има кой да ме упъти. Надниквам през вратата, но гледката на мъж с противогаз и противохимично облекло ме кара бързо да се отдръпна. Оказва се обаче, че колегата на дезинфектатора също е вътре, макар и без предпазно облекло. Излиза веднага, за да ми каже, че не съм объркал пътя, а такъв изобщо няма. Не мога да приема съвета му да се върна обратно на асфалта и по него да се кача на билото Барточа и с неохота слизам обратно към реката, обмисляйки резервни варианти. Нали съм си упорит, решавам да направя още един опит да открия сам пътеката. Навлизам в долния край на един бивш лавинен улей, по който има добра видимост нагоре. Достатъчно добра, за да ме убеди в правотата на водаря. Не че няма да мина, ако е въпрос за минаване, но вложените усилия биха били непропорционално големи. Все пак не става дума за оцеляване. Сещам се и за забележката му за мечките. Не ме е страх чак толкова: вече е почти есен, малките са пораснали, аз не нося интересна за тях храна, но пък защо да си опъваме едни на други нервите?

         Връщам се пак на пътя, вадя картата и съставям новия план: ще продължа напред (изток) по долината до пресечката с маркираната (!) пътека от заслон Чукаш за хижа “Мунте рошу” (Червената планина); после ще завия почти наобратно, в югозападна посока до пред х. “Мунте рошу”, откъдето ще изляза на билото по пътя, по който първоначано мислех да сляза. Така ще направя “врътката” от юг на север, като качването на вр. Чукаш ще дойде малко по-късно, но това не е проблем. Прибирането ще стане по северното било до шосето или, ако успея да открия въпросната енигматична пътека – до нея, за да не трамбовам няколко километра по асфалта. Авариен вариант – слизане от върха или дори от заслона Чукаш (при рязко влошаване на времето) обратно в долината Берии и безславно прибиране. Надявам се да не се стига дотам. Сега остава да проверя дали картата е също толкова фалшива и по отношение на маркираните пътеки. До търсения разклон по нея излизат около 3 км, което значи 40-50 минути ходене (въпреки че се изкачва, е по път). Часът е 11.15 и целта е съвсем ясна – преди 12.00 да съм на разклона.

         Пътят се вие с плавни завои из долината и постепенно набира височина. По това време на годината реката е почти пресъхнала, но гората от буки и иглолистни е все още прекрасно зелена. Вече съм доста навътре и околните била не се виждат. По едно време наклонът рязко се увеличава и добре, че в този участък има дебела букова сянка. В горната част на стръмното нямам време да се зарадвам, че поредният румънски автотурист се отказва да продължи, понеже все по-силно и натрапчиво се чува шумът на някаква верижна машина.