Планините
  Вазов зимно - 3
 
    Айде, ама не е лесно – без да се усетя, съм изгубил доста височина. С чиста съвест се събличам по къс ръкав и с малки крачки тръгвам по баира. Когато стигам отново на края на гората, виждам Мира по моите следи. Може да ми е спестила малко газене м мокрия сняг, но това е нарушение на инструкциите на водача. Не може да не й се скарам – а ако беше тръгнала в друга посока? Разбира грешката, извинява се. Тогава съобщавам радостната новина, че съм открил път и слизаме в малоскакавишката долина. Стигаме до края на моята следа от разузнаването. Скачам,... меко кацане! Добре! Бела го прави по-добре от Мира, но в крайна сметка и тримата преодоляваме препятствието без особени затруднения. Снегът става ужасно тежък и почва да се лепи за снегоходките. Допълнителна екстра: от време на време краката ни пропадат между клони и съборени дънери – все пак тук никога не е имало пътека. Налага се отново да закопчаем петите на снегоходките и на всяка втора крачка да изчистваме, доколкото е възможно, полепналия сняг със здраво почукване с щеките. Мира е отчайващо бавна. Не може да използва напълно моята следа, защото крачките ни са различни, а правенето на собствена направо й изсмуква силите. Понеже тя е почивала, докато търсех пътя, решавам, че ще спра в началото на гората и ще я чакам похапвайки. Намирам си един стърчащ сух дънер, обръщам се обратно към склона, да виждам какво става, и нагъвам здраво останалите ядки и сушени плодове. Последният шоколадът остава неприкосновен запас. Тъкмо поприключвам с “обяда” и Мира пристига. Оставям я да си почине малко, докато обясня какво следва. А то е само хубаво – влизаме в гората, където снегът, макар и мокър, е много малко и вече няма да се затъва. После излизаме на пътеката от Зелени преслап за х.”Скакавица”, по която слизаме на Кюмюрджийска пътека точно на входа на резервата “Скакавица”. Оттам завиваме на изток по пътеката за х. “Пионерска”, но не слизаме до самата хижа, а само до пътя, който ни отвежда до под седловината Сапаревска вада. Прехвърляме я и сме на х. “Вада”. И после остава само още един час ходене. Или, остават ни около 3 ½ - 4 часа до колата. Ще финишираме на челници, но какво от това? Би трябвало да звучи оптимистично...
    Нещата започват да се случват по план – излизаме доста бързо на пътеката, където набираме скорост. Всичко е наред до момента, в който Мира се подхлъзва и успява да седне в река Скакавица. Сега вече нямаме право на почивки, по-дълги от 5 мин. За щастие измокрянето е единственият проблем.
    По неясни причини пътеката към “Пионерска” не е използвана след последния сняг, така че снегоходките доказват всичките си предимства. Най-после излизаме на пътя. Подминаваме разклона за хижата и паркинга като малки гари и продължаваме към Сапаревската вада. Отвъд паркинга естествено не е почиствано наскоро – нали цялата философия на местните е да помогнат на скиорите! Това ще им изяде главата рано или късно, а на нас за момента не ни пречи особено, защото сме със снегоходки. Има някакви коловози – от “ЗИЛ” или от “Нива”, но те повече пречат, отколкото помагат. Тръгвам уверено в снега по средата, опитвайки се да поддържам темпо достатъчно бързо, за да не изстинем по почти равния път (някои хора са и мокри) и достатъчно бавно, за да не се преуморим. Теренът е лек, но пътят е дълъг. Минава три часът, ще замръкнем...
    Най-после имаме възможност за нормален разговор – движим се близо един до друг, не духа, не вали. Избягвам политическите теми, защото съм почти сигурен, че ще се скараме, но същевременно се опитвам да поддържам дискусията непрекъснато. Правя го с психологическа цел – загледан в краката на водача, човек лесно изпада в мрачни мисли за това колко много е ходил, колко е уморен и колко много още остава. Това не бива да се допуска, особено сега, когато наистина сме ходили много, уморени сме, а сме все още далече от целта. Тъкмо започвам да се изчерпвам откъм теми и откривам радостни за мен признаци в пейзажа – съвсем близо сме до р. Джерман, а значи и до Сапаревската вада. Докато обяснявам това на Мира, стигаме до разклона за х. “Ловна”. Решавам да направим почивка тук и после горе на самата вада, вместо в подножието на вододела. Така ще сме почивали два пъти, а от друга страна изкачването към вододелното било ще стане някак естествено. Усилието и кратко, но ако тръгнем нагоре направо от почивката е доста демотивиращо. Гледам часовника – едно за да отчета петте минути за отдих, второ – да видя как се движим. Добре, но не чак блестящо, надхвърлили сме с 15 минути предвиденото време. От друга страна е нормално – колкото и да е лесен в момента теренът, натрупала се е умора. Тръгваме, ето я поляната, започва изкачването към Сапаревската вада. Понеже сме със снегоходки, зарязвам пътеката и отцепвам право нагоре. Докато Мира ме пита отчаяно защо така, отговорът идва сам – във формата на голямата ламаринена маркировъчна табела на вододела: качихме се.
    Почивка с по едно мъничко парче шоколад и бегом надолу. Тук може на бегом, че е слизане. Пък и в крайна сметка решавам, че на х. “Вада” ще се почива. Половин час повече или по-малко, на фона на 9-те часа ходене днес няма да личи.
    Колкото качването ми се видя кратко, толкова слизането сега ми се струва безкрайно. Сигурно защото започна да се стъмва, а се движим на изток, при това в гора. Мира обаче май чувства прилив на сили, защото изглежда по-бодра. Най-после чуваме реката. Още два завоя и сме долу. Тук се налага да запалим челниците – отдавна счупеното пешеходно мостче вече го няма. Тръгвам към брода малко по-надолу, почти примирил се с факта, че и аз ще нагазя водата днес, когато с огромно удоволствие откривам ново мостче точно до брода. Обаче то е покрито с фин слой лед, образуван от замръзващите вече капчици и водни изпарения от реката. Налага се една последна, но максимална мобилизация, за да не подходим като власите накрая на Дунава. Минахме!
    Още 300 м и сме в хижа “Вада”. Тази невзрачна постройка, бивша конюшня, винаги, когато имам нужда ми оказва топъл прием в прекия и преносния смисъл на думата. И сега е така, но скоро разбираме, че сме имали невероятен късмет и съвсем не е било излишно да бързаме от “Пионерска” насам. Понеже е неделя вечер, хижарят се приготвя да се прибере до Говедарци за ден-два. Ако бяхме закъснели с повече от 15-20 минути, щяхме да го изпуснем.
    Работата е там, че е с кола. И то не френска, а такава, която ще може без проблеми да се придвижи до почивната станция на Министерството на финансите, където ни чакаше “Пежо”-то. С две думи – спестяваме последния час ходене. Просто не можеше да има по-добра новина в този момент!
Радостта не бива да помрачава разсъдъка – трябва да се преоблечем със сухи дрехи. Аз лично съм по-скоро потен, докато Мира е мокра, особено на някои места. Така или иначе, обръщаме столовата на съблекалня. Откривам, че освен трикотажни ръкавици, Мира е взела и недостатъчен брой чорапи. Като дърт водач й подхвърлям втория резервен чифт от моите, разчитайки, че окончателно сме скъсали с буржоазните предразсъдъци. Наистина – отнема ми по-малко време за убеждаване. Междувременно си повтарям наум, че занапред трябва да бъде много изчерпателен в инструкциите, особено що се отнася до екипировката. Пием по един топъл чай и държим да си го платим, въпреки увъртанията на хижаря – не стига че ще ни вози безплатно, пък и чаят на аванта!
    Набързо слагаме мокрите дрехи някъде по раниците и сме готови за отпътуване. В шест вечерта, след два истински зимни прехода – първият девет, вторият – почти десет часа, отново сме на изходната точка – разклона за х. “Вада”. Както отбеляза по-късно Дойчин Василев – длъжен съм бил да кажа още преди да тръгнем, че в някои отношения българските планини могат да са по-страшни от Хималаите...
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=