ЧАСТ І – Пътят към Бъля

 Като стар планинар, едва дочаках подходящия момент да опитам и най-високия връх в Румъния – Молдовяну. Оказа се технически лесен, но доста далеч, ако тръгваш от Букурещ. Понеже вече знаех какво значи задръстване по изохдните артерии на столицата, една прекрасна събота в 6.45 сутринта вече съм на магистралата за Питещ. Всъщност, една от двете магистрали в Румъния (другата е за Констанца), чиято обща дължина е колкото на българските, при два пъти по-голяма територия.

    След по-малко от час откривам почти сюрреалистична гледка – десетки огромни комини, кондензатори и промишлени халета се издигат над равнината - нефтопреработвателнят комбинат и ТЕЦ-ът на Питещ. Толкова са големи, че се видждат от километри. И почти не се смаляват с приближаването.

В града се радвам и на оскъдните си познания по румънски, защото, макар и не от първия път, успявам да разгадая как са съкратени иначе дългите имена на следващите два града – Ръмнику Вълча и Куртя де Арджеш по пътеуказателните табели. Когато и това се оказва недостатъчно, прибягвам към вроденото чувство за ориентация и в крайна сметка само с един обратен завой съм на правилното шосе. Нова изненада ми носи следващото чудо на румънската енергетика – язовир на р. Арджеш. Понеже реката е пълноводна, а наклонът – съвсем малък, за да постигнат ефективна работа на турбините на ВЕЦ-а, местните са изградили не просто язовирна стена, преграждащата реката, а цяло изкуствено езеро. В продължение на километри коритото на реката е стеснено, може би наполовина, с огромна дига и по този начин е осигурен необхдимият воден обем. Най-после приближавам планината. Куртя де Арджеш изглежда приятно място. Възникнал, подобно на Синая, около стар благороднически замък, градът има някаква атмосфера. Нямам време за разглеждане, само набелязвам замъка, парка и музея, преди отново да се взра в картата. Тук очевидно икономисват от пътни табели. Над града пейзажът става някак по-приветлив. Добрата новина е, че през една къщите предлагат стаи за гости. Ако и отвътре изглеждат така добре, както отвън, значи в румънските туристически брошури има нещо вярно. Решавам да проверя и бодро се отправям към туристическия информационен център, за който дори има табели на пътя. Напразни надежди – нали е събота, почивен ден. Хората трябва да си почиват, нищо че точно тогава идват туристите. Както и у нас – част от фоайето на първия етаж на излишно голямата сграда на кметството е приспособено за информационен център. Ама поне един плакат да бяха сложили на прозореца! И работно време, по възможност. Както и да е, още през седмицата бях решил, че ще спя в планината. Спирам в последното “цивилизовано” място преди гмуркането в планината – на пръв поглед приличен мотел преди стената на язовира “Видрару”. Не разбирам учудването на келнерите, че си поръчвам двойно кафе и сладкиш – за мен в 8.20 сутринта това е нормално. Е, сладкиш няма, но кафето струва 4 евро. Явно трябва да свикна с думата “няма”... В главата ми натрапчиво се опитва да влезе и марката “Балкантурист”, с вкус на ранно българско преустройство.

Влизам в планината. Първата наистина красива гледка в тази страна. Пътят се вие, мъчейки се да се изкачи на нивото на язовирната стена. Мостове, тунели, изсечени в скалата, великолепна гора. Няколко пъти спирам за снимки, въпреки риска да намеря колата си в дола. Оказва се, че този път съм се притеснявал напразно – тук е практика да се спира за снимки и като никъде в Румъния, шофьорите се съобразяват и карат внимателно. “Снимковият автотуризъм” се е развихрил с пълна сила на стената на язовира “Видрару” – едва пъпля между паркираните на невъзможни места коли и потока от пешеходци, отиващи, снимайки, да пият кафе в капанчето до язовирната стена, подвеждащо наречено “хижа”. Е, няма как, и аз спирам – в Рим като римляните...

Румънците продължават да ме стъписват с пристрастеността си към пътищата. По времето на Чаушеску, освен че колите се купували трудно, като у нас, имало и ограничения за придвижвне с автомобили (което от икономическа и екологична гледна точка сега се отчита като плюс) и сега изглежда си наваксват. В равнината е зловещо – на отбивките край пътя има дървени масички за четирима, боядисани в жълто. Край тях – кофи за боклук. И местните масово спират там, хапват и пийват с удоволствие между автомобилите и преливащите от боклук кофи, вдишвайки с наслада бензиновите изпрения. Планинската версия е не по-малко стряскаща. В отбивките, които тук, понеже е малък път, не са асфалтирани, а покрити с чакъл, се опъват палатки. Пред палатките се опва барбекюто и народът се наслаждава на природата, плътно подпрян на капака на двигателя на собственото возило и съзерцавайки трафика на 2 метра по-нататък. Така го разбират тук излета след природата. Не че няма поляни, ама пък там не може да се отиде с кола...

Главното планинско било, което мернах от язовирната стена, е толкова далече, че всякакви мераци за куриозни снимки ми се изпаряват от главата. Настъпвам газта малко повече, разчитайки на дългогодишния си опит по пътя Кричим-Девин-Триград. Но 50 километра са си 50 километра и трябва още около час, докато навляза дълбоко в планината. Добре е, че в гората жегата не се усеща, а и постепенно набирам височина. При липсата на алтиметър оценявам високо табелките с надморска височина на мостове и хотели, които започват да се появяват тук-там. 1640, 1754, 1800 м, край на гората (тук сме все пак 300 км северно от Стара планина и 450 км северно от Рила), на места мяркам маркировка. Билото изглежда съвсем близо, а знам, че пътят го пресича чак на 2000 м. След малко отговорът идва – кръпките по асфалта свършват, но започват стръмни завои. В последните 3-4 км се взима денивелация от над 200 м – 5-6% наклон по принцип не е много, но когато е непрекъснат, стигаш до втора скорост. Впечатлен съм от противолавинните навеси – нещо като полутунели от здрав бетон, с наклонена по оста на лавинните улеи горна част. Те очевидно са предназнчени да пазят от късните пролетни “основни” лавини, които си имат точно определена траектория. Пътят е затворен през зимата, в зависимост от снежната покривка, но през билото – винаги. А лятото билната част се затваря само през нощта – не можах да разбера защо.

Поредния завой на 180 градуса и ето го тунелът – с около 1 км копане са спестени още 200-300 м денивелация. Зимата го затварят с тежки стоманени врати, да не се пълни със сняг. Умно. Още няколкостотин метра и съм от север на главното било на Карпатите.

 Не! Отказвам да повярвам! Боровец, по-лошо – Бачково на храмовия празник, Кръстова гора! Нямаме такова място. За щастие. Отново пътят е задръстен – има и големи 40-50-местни автобуси. Между тях се разхождат мърляви байчовци и събират пари, защото паркирането край главния път било платено. В малките пространства между колите (понеже, както е известно, тук автомобилите не се паркират, а се оставят) мургави румънци продават семки, пластмсови играчки за по 1 евро и всякакви други джунджурийки. Потокът от пешеходци и в двете посоки е безкраен. Носи се тежка миризма на скара. Естествено, подминавам необходимата ми отбивка, защото никой не е счел за нужно да постави табела. Обратния завой на този път е съчетание от геройство и шофьорско майсторство. От втория път успявам, влизам в отбивката. Подминавам нещо като мотел, пътят става по-тесен, но за щастие колите намаляват. Голяма сива постройка – горна станция на лифт, за който по-късно ще разбера, че не води за никъде. Изоставена триетажна постройка, място за паркиране, хотел на брега на езерото. Същата навалица и все по-натрапчива миризма на кебапчета. Езерото Бъля, 2044 м над морето. Резерват, гордост на румънския туризъм.