Планините
  Чукаш "за време" - 2
 

Скоро разбирам за какво става дума – мощен трактор разчиства и разширява пътя, щъкайки напред-назад, като бодро тъпче клони и храсти, а операторът изобщо не изглежда да се съобразява с преминаващите туристи. Но нали сме в Румъния, това е нещо нормално... Докато полагам усилия да избегна сценария “тракора ме гази” насред планината, от брега на урвата, която се спуска към потока Берия виждам пътеката. Оная, маркираната, която търся. Това обяснява рязкото увеличване на броя на туристите – от нула до около 20. Причината е проста – всички предпочитат да се качат с колите си до х. “Мунте рошу” и оттам да тръгнат към Чукаш, да не би да се изморят от изкачването по долината Берии. Двигателните навици на румънците обаче съвсем не ме вълнуват за разлика от разстонието и денивелацията. Поглеждам си часовника – 11.50, значи планът е преизпълнен. Решавам, че няма смисъл да продължавам до формалния разклон и бързо се спускам към коритото на потока, за да “хвана” по-скоро пътеката и да избягам от трактора. Харесвам си млада двойка с “правилна” туристическа екипировка (най-лесно се познава по обувките) и ги питам за колко време са го взели от х. “Мунте рошу”. 35-40 минути, колкото е и по карта. Значи намалено с моя коефициент (въпреки заседяването в Букурещ, изглежда не съм загубил форма) прави 25-30. “Заковавам” новата цел – 12.15 на старта от х. “Мунте рошу” за билото. Задминавам няколко души и почти се чувствам неудобно, че тичам из гората, а не се разхождам. Целта обаче оправдава средствата – аз искам върха, а не просто разходка. На едно място две скали разчупват зелената пелена на буките и се открива много добра гледка към Барточа. Правя две-три снимки, прибирам апарата обратно в раницата и хуквам напред. В 12.10 съм на поляната над хижата, откъдето гледката вече е в обратната посока – към южните ридове на Чукаш. Намирам си място на поляната, равноотдалечено от стадото овце, пътеката и... “паркираните” автомобили и започвам да си възстановявам енергийните запаси, тоест – да плюскам шоколад. Отдавна съм се научил да действам като машина в планината – досадата от наложения ритъм преминава бързо и се компенсира повече от щедро с ограничаване на умората и увеличаване на възможностите. На седмата минута вече съм отново на път, вече със съвсем ниска скорост, защото започва здраво изкачване.

         Пресичам малка горичка и спирам, стъписан от гледката. Право нагоре по това, което зимата е поне “червена” ски писта пъплят десетки шарени “мравчици”. Някой е излъгал около тридесет човека, че ако се държиш за увисналото въже на влека, ще ти е по-лесно да се изкачиш право нагоре, вместо ако си ходиш чинно по серпентините на пътечката. Скоро щях да разбера, че забулдата им е още по-трагична, понеже се оказа, че горният край на пистата няма нищо общо с продължението на пътя към билото. Проблемът си е техен – аз си продължавам по серпентините, постепенно набирам височина и изведнъж изкачването свършва. Тъкмо навреме, защото е почти един следобед и слънцето пече здраво. Пътеката се хоризонтира и завива на изток-югоизток, преминава една-две гърбици на страничния рид и.. остава съвсем кратко изкачване до южното разклонение на чукашкото било. Най-голямото препятствие в този участък се оказва голямо стадо от овце и кози, което е задръстило не само пътеката, а целия рид, възтесничък на места и доста стръмни склонове, особено в южна посока. Овчарските кучета сякаш отдавна са се примирили със съжителството с туристите, защото не си мръдват дори ушите, независимо че пресичам стадото по средата и овцете се разбягват във всички посоки. Като преодолях и това препятствие, вече започвам по-смело да оглеждам какво ме чака: след достигането на билото, трябва да завия на север и практически веднага да започна слизане, тъй като връзката между южното ребро и масива на самия връх Чукаш е доста ниска (и поради това плътно обрасла с иглолистни). Изглежда голяма врътка, но пък изобщо не съжалявам за горския участък. Зад него, наляво, започват да се виждат елементи от масива на върха, наистина много красиви скали, пръснати на сравнително малка площ, но на различни “етажи”. Всяка скална група си има име, харесах най-много “Баби на седянка”. Все пак ми стои странно – сякаш са Белоградчишките скали, само че не са червени, а бяло-сиви и на много по-голяма надморска височина.

         Още двеста метра изкачване и съм на билото. Било като било, с вятър (за щастие), гледка и туристи. Часът е 13.15 – точно един час от хижата. Вече си вярвам, че ще направя целия траверс. Гледката на север и изток е хубава, но маранята играе номера и не позволява снимане. Мога да си представя обаче как изглежда зимата или в студен есенен ден. Обявявам сериозна почивка с ядене и пиене. Бях се притеснил да не ми се яде солено през деня, но проблемът се оказа не чак толкова сериозен. Достатъчни бяха сурови ядки и плодове, този път пропускам сладките неща, пазя ги за преди щурма на върха.

         Известно време умувам как точно продължава пътеката, понеже докато се качвах, част от билото все ми стоеше скрита зад една или друга гънка на релефа. Сега отгоре се вижда по-добре, макар това, дето се вижда, да не ми харесва съвсем. Следва доста рязко слизане, до височина около 1400-1500 м (хребетът влиза в горския пояс), завива се на север, и след около 1 км започва направо масивът на основния връх. Горският участък от билото е толкова несъразмерно нисък, че докато не го видиш целия, оставя впечатлението, че билото е прекъснато от долина.

         Харесва – не харесва, тръгвам надолу. Бързичко слизам в гората, продължавайки да се учудвам на странното решение на природата. В гората усещането е като за Родопите – равна, добре очертна пътека, слаба маркировка... Само дето е несравнимо по-мръсно, но от това явно няма спасение. Налага се да се размина с поредното стадо овце – не е лесна работа, особено за овцете. Нали са страхливи и глупави – половината се набутват в най-гъстите малки смърчове, но проблемът си е техен. Поне овчарят навреме си укротява кучето. Продължавам напред, стигам до един много тесен участък, бих казал Родопското конче, но малко по-къс и някак не му личи, заради гората. Направо се чудя как минават овцете от тук. Да бяха кози – друга работа.

         Скоро след това започва плавно изкачване и отново излизам от гората. Вече съм в района на хижа “Чукаш”, която, както се оказва, не работи. Подминавам една антена на мобилните оператори, която “краси” пейзажа и стигам до малко езерце. С химически хапчета тази вода би могла да става за пиене. Гъстите следи от копита по брега обаче биха отказали всеки трезвомислещ да я опита в чист вид. Обръщам се назад и с приятна изненада откривам, че изглеждащата толкова далече точка, на която излазох на билото, е всъщност само на половин час ходене, и то без зор. Значи програмата е напълно изпълнима.

         И в този момент дойде обаждането. Трябва да съм в Букурещ преди девет вечерта. Няма как, държавната служба си върви с недостатъците. Правя бърза сметка – ако не ме хване задръствне по прелезите, пътят ми с колата е около 2 часа и половина. Значи тръгване от долината Берии в 18.00 ч. Сега е 14.00 – имам четири часа да се кача на Чукаш и да сляза. Ако не искам да е по същия път, трябва да се понапъна. Е, няма да е за първи път.

         Мислех да се разхождам на слизане, да търся онази, нарисуваната само на картата пътека, да изчакам всички селски влакове да минат, но явно няма да е този път. Новият план предвижда изкачване на върха с нормално темпо, слизане почти на бегом, евентуално автостоп от прохода Барточа до долината и газ, за да изпреваря вечерния влак. На теория звучи добре, да видим на практика...

         Хапвам малко шоколад за енергия и за адреналин и тръгвам нагоре. Върхът е наистина впечатляващ – множество каменни грамади и отделни скали, сякаш нахвърляни една върху друга. С всяка крачка получаваш различна гледка – нещо се скрива, нови камъни изникват иззад гънките на релефа. Бях си наложил нагоре да не бързам и се любувам на гледката. Пътеката се вие между скалите, на моменти се чудя откъде е прокарана, понеже не се вижда логичен път.

         Наистина е нелогичен – влиза в един улей. Много красив лятото, с няколко оцелели заради сянката цветенца, но при дъжд или зиме оттук няма минаване. Вероятно има някакъв път по самия хребет, който пък зимата дори е по-лесен, защото снегът запълва част от дупките между камъните. Сега обаче нямам време да го търся. Задминавам бавно едно семейство, с което се уверявам още веднъж, че не тичам и се успокоявам.

         Продължавам ритмично нагоре, вече съм заобиколил южната пирамида и целта се вижда. Изведнъж пътеката става по-широка и по-утъпкана, явно се събира със зимния вариант. Долу вляво виждам подсичащата пътека и се радвам, че не се поддадох на мързеливото изкушение да тръгна по нея. На пръв поглед е по-лесно, защото заобикаля върха, но всъщност сигурно е поне два пъти по-дълга: докато обиколи всички пирамиди и камънаци, натрупва и немалка обща денивелация от безкрайните “дребни” изкачвания и слизания. А на мен ми остават още няколко серпентини и съм горе. Е, заслужава си усилието! От височината на основната пирамида вече се вижда целият масив, с всички кули, “баби”, улеи и канари. И не само това – на запад Бучеджи, на север – земята на секуите (най-източната част на Трансилвания), на юг – долината на Кея. Намирам един колега-водач със семейство клиенти и го питам за липсващата пътека. И той не е убеден във верността на картата и ми дава същия съвет като водаря – да си сляза до шосето и после по него. Не помага и една друга карта, измъкната от един англоговорящ. Ща – не ща, ще трябва да се съглася. На табелката обаче пише 3-3 ½ часа до прохода Барточа, което никак не ми харесва, понеже часът е 15.00. Така излиза 18.00 на прохода, а имам и слизане до колата. Притеснението обаче не отменя почивката със сушени плодове и вода.

 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=