Планините
  Вазов зимно - 2
 
    Сутринта на хижата духаше слаб вятър, което ме наведе на мисълта, че по Зелени рид ще е същото, ако не и по-лошо от вчера. Конструирането на маршрута за връщане стана сложна задача. Трябваше да се върнем при колата, а историите с вятъра и клека не ми се повтаряха. След незнайно колко продължителен южен вятър, всякакви идеи за използване на летния път през Седемте езера бяха извън кръга на възможните варианти – със сигурност щеше да има навеища и козирки, вероятно и по т.нар. зимен път през циркуса Паниците. Разбира се, оставаше възможността за слизане в Дупница или Рилски манастир, но тогава възниква проблемът с транспорта до Говедарци. Не че ако беше въпрос на оцеляване, нямаше да избера слизането към Дупница, но все пак бяхме далече от тази фаза. Реших да поема премерен според мен риск за прибиране през вр. Кабул. Така физическата трудност щеше да се концентрира в началото – само при изкачването от х. “Вазов” до Отовишки връх, а вятърът щеше да ни духа в гърба. След това Отовишкият рид щеше да ни пази завет до известно време по пътя към вр. Кабул, а после самият Кабул щеше да ни скрива. Ако няма козирки, щяхме да слезем в долината на р. Скакавица и оттам да продължим към Вада, пресичайки Кюмюрджийска пътека над х. “Пионерска”. При лавинна опасност предвиждах слизане от Кабул на север към Зелени преслап и оттам – по шосето през “Пионерска” към Вада. Като единствен проблем се очертаваха облаците, “закачени” на Отовишкото било. Ако ми беше за пръв път, не бих тръгнал, но разчитах, че познавам района достатъчно добре, за да се оправя и при минимална видимост. Венци изрази положително мнение за плана и щом стана достатъчно светло, тръгнахме.
    Изкачването на Отовишки връх със “студен старт” не е най-приятното изживяване, но няма как. Освен това, призракът на помитащия всичко вятър на Зелен камък има голяма мотивираща сила. За час и петнайсет сме на върха. По-точно някъде на билото, защото видимостта е около 20 м е ми отнема известно време да открия най-високата точка. Тя не ми трябва за спорта, а за да хванем от нея северозападния ръб на върха. При тая липса на видимост не мога да допусна слизане по азимут – за беля ще се намери една козирка, която да падне точно върху нас. С театрално спокоен глас казвам на Мира да се облече и да хапне нещо, докато си вадя компаса. Е, сега ми се ще да имах и джипиес, и 20 метра въже, но няма. Разхождам се по двайсетина метра на запад и на изток по билото и установявам най-високата точка. Критичният момент всъщност е сега – ръбът е доста тесен и стръмен. Нямаме нито пикели, нито въже, разчитаме само на щеките и на зъбците на снегоходките. Евентуално падане би било изключително неприятно, да не кажем смъртоносно при определени условия. Правя подробен технически инструктаж за придвижването и тръгвам бавно надолу. Кучето да му мисли – има си цели четири крака с нокти. За щастие снегът по ръба е достатъчен (както и очаквах, отвян от върха и леко фирнован), а още с първите няколко крачки попадаме на така желания завет. Мъглата никога не ми е била любимо природно явление, но си мисля как биха изглеждали нещата, ако Мира виждаше пропастта към Отовишка река от ляво, над която знам, че сме надвесени. С подходящия за ситуацията черен хумор я съветвам ако пада, да пада надясно, че поне ще мога да я намеря. Знам, че ще го оцени по-късно. Бавно, крачка по крачка, слизаме от върха. Наклонът постепенно намалява и решавам, че е време да се махнем от ръба. Спирам, обяснявам ситуацията, и тръгвам на траверс вдясно, леко по диагонал, с идеята да излезем на осеяното с едри каменни блокове поле между Кабул и Отовишкото било. Цветът на небето и земята е еднакъв и не мога да преценя достатъчно добре наклона. Стъпвам накриво и падам. Макар и само с щеки, успявам да се “закова”, но защо по дяволите винаги имам проблем зимата под Отовишки връх?! Викам на Мира да не прави като мен, придвижвам се още 10 метра напред и я чакам да дойде. Минава без проблеми, повтаряме още веднъж операцията и виждам първите каменни блокове. Страшното мина. Можем да отдъхнем.
    Следващият етап може да бъде изключително депресиращ, ако се водиш от чувствата – движим се през нещо като поле, осеяно с каменни блокове, които, естествено, си приличат. Дори и при добра видимост можеш да се залуташ между тях. На юг районът се загражда от Отовишкия рид, на изток свършва с циркуса на езерото Окото, на запад е ограничен от стръмен склон, който се спуска към долината на р. Отовица (точно него избегнахме с траверсирането), проблемът е на север, тъй като можеш да тръгнеш и към вр. Кабул, и към безименния връх над ез. Бъберка, а и неусетно да слезеш към самото езеро и да се окажеш на надвисналите скали над него. Това, разбира се, ако нямаш компас. Аз моя го бях извадил още на Отовишки връх, а веднага след траверсирането вперих отново поглед в скàлата. Знам, че посоката е пълен север. На вр. Кабул няма маркировъчен кол или триангулачен знак - само една каменна пирамида, но това не е проблем: дори отклонение от 5 градуса може да се коригира като се използва наклонът – върхът е почти идеален купол. Вървиш ли на север и нагоре, значи си на прав път. Засега целенасочено поддържам няколко градуса изток, предпочитам да сме малко по-далече от стръмния склон над Отовишка река. Може да изглежда странно, но знам точно къде се намираме – вдясно от нас е лятната пътека, подсичаща Кабул от изток, а вляво – ридът, който свързва върха с Отовишкото било. Започваме изкачването, тук сняг на практика няма. Налага се да събуем снегоходките, за да предпазим зъбците им от износване по камъните. Само след половин час обаче щях да съжаля за това по принцип правилно решение. С намирането на височина и отдалечаването от Отовишки рид вятърът се завръща и почва постепенно, но упорито да се засилва. Мира започва да разбира защо съм избрал този път – споменът от Зелени камък е твърде пресен. Изкачването ми се вижда прекалено дълго, но така е при не особено стръмните върхове. Пък и не отделям поглед от компаса. Наклонът свърши, вятърът пак стана бурен – значи сме горе. Време е да коригираме курса, завиваме рязко вляво и скоро виждаме каменната пирамидка. 2531 м. Това е. Няма време за радост, трябва да бягаме. Вятърът ни подканя енергично. Колкото бавно набрахме височина, толкова бавно я и губим. При слизането обаче не генерираме достатъчно вътрешна топлина и започва да ни става студено. Скоро нещата се влошават – навлизаме в долния край на облаците (възприемани досега като мъгла), но това, вместо да ни радва, е източник на нови проблеми: явно тук някъде температурните условия, влажността и налягането се съчетават, за да създадат прекрасното явление суграшица. А суграшицата, съчетана с бурен вятър, е нещо изключително неприятно – не просто се лепи - набива се в теб, а освен това мокри много качествено. Нагазваме отново в снега (припомням, че по това време северният склон беше подветреният и съответно беше задържал много повече сняг) и колкото и да ми е неприятно всяко спиране в момента, налага се да обуем снегоходките. Справям се някак с моите, но Мира не успява. Опитвам да й помогна, но вятърът е реши да не ми позволи. Катарамата е пълна с мокър сняг и не ще да се закопчае. Вадя химикалка, почиствам я, но докато оставя химикалката и напъхам другия елемент, пак се запълва със сняг. Някъде на третия път се отказвам и връзвам каишката с бабешки възел. Понякога бързината е по-ценна. Продължаваме бързо надолу, но някъде в суматохата сме изгубили каменните пирамидки. Движим се по изпъкнала форма на релефа и затова не се притеснявам до момента, в който облаците пред нас започват да се разкъсват. Това, което виждам, а то е точно нищо, ме вкаменява за секунди. Поглеждам компаса (защо чак сега?) – петнайсет градуса изток! Достатъчно, за да “кацнем” на скалите над х. “Скакавица”. Все пак се усетих навреме. Завивам рязко наляво и по хоризонтала се мъча да се върна на основното кабулско било. Хич не е лесно, защото в това положение вятърът ми идва встрани. Мира отначало не разбира какво правя, но аз се радвам, че не е видяла това, което видях аз. Изостава доста и когато излизам отново на билото, спирам да я изчакам. Добре, че съм с качествено яке и панталон. Ръкавиците са отписани, но не е толкова студено. Събираме се и продължаваме надолу. Само след няколко метра излизаме от облаците и отново преминаваме в друг сезон – ясно, слънчево. Сега мога да обясня къде е била грешката.
    Трябва да вземем решение за по-нататъшния път. Седловината между Кабул и вр. Каменната мандра е жълта, изцяло оголена от сняг. Това дава ключа – значи има вятър, а няма лавинна опасност. Следователно може да се слезе и в Скакавишка долина. Сега да видим човешкия фактор. Предлагам на Мира отново двата варианта от сутринта, като добавям и трети – тя да ме чака на топло в хотел “Горната земя” на Зелени преслап, а аз да отида сам до колата и да се върна през Самоков и Сапарева баня да я взема. Мира се държи геройски и отхвърля третия вариант като напълно неприемлив. От друга страна й е студено и започва да чувства умора, което ме кара да отпиша и слизането към Зелени преслап. Речено-сторено: слизаме в Скакавишка долина – най-късият и същевременно най-несигурен път. При липса на видимост нямаше да се реша, но сега е друго. На слизане от билото виждаме лентовата маркировка и даже известно време вървим по пътеката, докато нагазим в дълбокия, отвян от Кабул в долината сняг. Ами сега? Макрорелефът е ясен, но подробностите...? По принцип пътеката се спуска на юг-югоизток към х. “Скакавица”, но откъде минава? За търсене на лятна маркировка в снега и дума не може да става, снегът е достатъчен за придвижване във всяка посока, затова тръгвам по интуиция. Е, този път не стана. Стигнахме до десетметрови скални отвеси. Бях готов да спусна рапел, само да имах въже. Сигурен съм, че отдолу са Къркулиците и пътеката от Зелени преслап към х. “Скакавица”. Няма как, трябва да се търси друг път. Постилам спасителното фолио на едно равно място, оставям Мира да ме чака, да си почива и да хапне нещо и тръгвам да търся път. От скалите видях, че вляво (на север) долината на р. Мала Скакавица е съвсем близо. Ако няма скални отвеси по нея, това е изходът. Иначе трябва да се качваме обратно на вятъра на Каменната мандра. Връщам се по следите ни до края на гората и тръгвам към долината на Мала Скакавица. Погледът ми е повече горе – да не се откъсне някоя лавина от тежък, мокър сняг, отколкото в посоката на движение. Не виждам нищо подозрително и ускорявам крачка. Започва слизане, не много плавно, но без прагове. Снегът е дълбок и става все по-тежък. Нищо чудно, тук е на завет, а часът е вече един следобед. Пък и Мала Скакавица тече малко косо, на североизток, не в пълен север като голямата река Скакавица. Наближавам място, което ми прилича на праг. Дано не е! Е, сигурно има някакви камъни отдолу, но е преодолимо без специална техника. Може да се наложи скок от 1-2 м в дълбокия сняг, но какво от това. Айде обратно!
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=