Явно беше ден за приключения – групата, която придружавахме с Момчил беше мързелива, но приятна, хижата – празна, работи за нас, времето – истинско зимно – около 1,5 м сняг, ветровито, но с добра видимост и не много студено. Към обяд пристигнахме на “Рилски езера”, хапнахме, настанихме хората и обявихме следобедна програма – който иска още да гази сняг, в 15 часа да е във фоайето. Не бяхме много учудени, че нямаше доброволци.
Обаче шило в торба стои ли – айде да направим един Отовишки! Може да не беше най-разумното предложение, но приех без замисляне: кога, ако не сега и с кого, ако не с Момчил ще направя зимно изкачване на Отовишки връх от север?
- Ако ни няма до 19 ч., сервирай вечерята и тръгвай с кучето и другите спасители да ни събирате! – с невъзможния планинарски черен хумор Момчил обяснява на Митко къде отиваме и дава контролно време. Четири часа изглеждат много, но, както установихме малко по-късно, само така изглежда.
Добре екипирани, включително с пикели и котки, тръгваме бодро по пистата към Сухия рид само с една малка раничка за двамата. Аз ще я нося нагоре, Момчил – надолу. Класика.
На Сухия рид установяваме, че снегът е доста отвян и фирнован, което е по-скоро добра новина. Все пак на другия ден трябва да преведем и французите по този път.
Истинските проблеми започват между езерата Бъбрека и Окото – след като смело подминаваме табелата за лавинна опасност, все пак трябва да се съобразим с това, което пише на нея при дадените снежни условия. Пресичаме ниско, под мястото, където лятото тече Църцорко, склона на безименния връх, който се издига над Бъбрека и по десния бряг на потока, отводняващ Окото правим няколко къси серпентини. Не е най-приятното усещане, но става. Право нагоре е твърде трудно, а по-големи серпентини крият опасност от “отрязване” на лавина.
Веднъж излезли на брега на Окото, вече се чувстваме по-добре. Нататък пътят е ясен – реброто, което се спуска от Безименния връх, траверсиране наляво (юг), платото между Безименния и Отовишкото било. Това ми дава възможност да водя аз известно време, по-скоро от солидарност, отколкото с цел себеизява или познания (като си първи в група или свръзка, почти неусетно обръщаш по-голямо внимание на терена и го научаваш по-добре. Ако си някъде назад, колкото и да гледаш, пропускаш детайли, които могат да се окажат съществени, когато се наложи ти да водиш по същия път.) Достатъчно, за да запомня едно желязно съоръжение с неустановено предназначение, което по-късно няколко пъти ще ми служи за важен ориентир в иначе коварното плато – цялото е покрито с едри камъни (или дребни скали, зависи от гледната точка), които естествено си приличат и те объркват. Е, да има лятна пътека, даже и маркировка, ама те се виждат само като има трева и няма мъгла.
В подножието на Отовишки връх избухва спор. Предлагам да минем още на запад и да се качим по ръба, свързващ Отовишки връх с вр. Кабул – това е най-логичният и безопасен път. Момчил обаче настоява за директен щурм и се опитва да ме убеди, че козирките горе са твърде малки, за да представляват опасност, а освен това като се движим право нагоре няма да съборим нищо. Вярно, че козирките не изгледат големи, но хич не съм убеден в правилността на този подход. Обаче с такъв човек спори ли се – пред алтернативата да вървим по различни маршрути се съгласявам и тръгвам след него право нагоре.
Не е лесно, но усещането е прекрасно – борбата за всяка стпъка, особено когато е успешна и не носиш 15-20 кг на гърба си, носи удовлетворение, което трудно се обяснява на несвикналите с физическо натоварване. Не след дълго Момчил пробива козирката и ми демонстрира, че няма опасност от лавина. Наистина, снегът горе на билото е значително по-малко, явно е издухан от вятъра в ниското. Добре де, печели. В този момент, загледан нагоре към дупката в козирката, правя невнимателно движение и падам. За части от секундата успявам да забия пикела и да спра. Момчил дори няма време да ми даде инструкции, само одобрително коментира след спирането. Оглеждам се, 5 метра падане. А ако не бях реагирал достатъчно бързо? Айде пак нагоре, този път по-внимателно. Минавам мястото на падането, яко бой с пикела, майки разни, излизам.
Сега имам време да погледна наоколо. Гледката е страхотна! Чувствам се като в някой научно-фантастичен разказ за друга планета. Появяват се някакви облаци, слънцето започва да залязва и пейзажът става неземен – червено, оранжево до огнени отблясъци на запад, жълто и розово, преливащи в светлосиньо и бледолилаво на изток. Няма небе и земя, няма релеф, само цветове, отблясъци и сенки. Стоим на върха, “хмельные” и не искаме да слизаме. Няма нужда да говорим, само съзерцаваме. Не знам колко време. Като поглеждаме часовниците, установяваме, че е крайно време да бягаме обратно – часът е 17.10, имаме по-малко от два часа да се върнем навреме в хижата, без да създаваме паника. А пътят надолу, както е известно на всички планинари, често е по-труден от изкачването.
Първото препятствие – слизането от Отовишки на платото, става учудващо лесно. Не само че не паднах отново, ами и не съборихме нищо. Лек крос по платото и скоро сме на брега на Окото. Още една впечатляваща гледка – от отовишкото било са паднала лавини и са натрошили леда в езерото. После обаче пак е замръзнало, в резултат на което повърхността му не е гладка, а прилича на поляна със скали по нея. И в краищата е даже крива (не хоризонтална). Това е колкото интересно, толкова и полезно, защото разбираме, че водата е яко замръзнала. С цел пестене на време Момчил предлага са се спуснем направо в езерото. Малко по-убеден от минаването през козирките на върха, се съгласявам. Правим по един шус със снегоходките и наистина спечелваме доста време. Има нужда от него, защото последният критичен момент – слизането от Окото към Бъбрека, се оказва наистина проблемен. По левия склон е немислимо, по десния сме си “изгърмели патроните” на качване. Остава единствена възможност – по течението на потока. Сваляме снегоходките, слагаме котките, тръгваме. След няколко метра се налага да се обърнем с лице към склона и да откатерваме, тоест – да слизаме заднешком. Вярно, че с малко късмет виждаш единствено тази част от пътя, която ти е между краката, но е значително по-безопасно от това да се пързулнеш по задник по безкрайния лед и да финишираш “на части” на четвъртото езеро, на няколко стотин метра по-долу. Оглеждаме терена, всеки за себе си, откатерваме по няколко метра, пак спираме, пак оглеждаме, ново откатерване. Подминаваме мястото, където пресякохме на качване, повтаряме операцията още няколко пъти, докато решим, че сме излезли от опасния участък. Стъпваме на левия бряг на потока и скоро сме на табелата за лавинната опасност, а следовотелно и вън от опасност.
Дотук добре, обаче часът е 18.40 – твърде много сме се забавили между езерата. А задължително трябва да се приберем навреме – като водачи сме отговорни за групата, а като добри планинари не е редно да разкарваме спасителите при положение, че нямаме проблем. Малко само сме подценили времето.
Хукваме по Сухия рид, като целенасочено зарязваме маркировката. Придържаме се към ръба над Седмоезерния циркус, където снегът е най-малко, по-фирнован е и се напредва най-лесно. Гледката към Мальовишкия дял, осветен вече не от залеза, а от последните светли отбясъци, е още една невероятна картина за днес. Няма време обаче да я съзерцаваме – остават 15 минути. Напредваме бързо, но надпреварата с времето никога не е приятна. На места вятърът е отвял снега напълно и е оголил скалите. От шиповете на снегоходките хвърчат искри. 10 минути. Вече сме на склона над хижата, 5 минути, тичаме надолу. Точно в 19 отваряме вратата на хижата. Класирахме сме.
В интерес на истината Митко ни има пълно доверие и не потропваше нервно в коридора, екипиран. За наше щастие. Хвърляме инвентара и нахлуваме в столовата да сервираме вечерята. Групата мързеливо пристига със закъснение, достатъчно за да завари почти сложена маса. Впрягаме ги те да си донесат супата и обещаваме да разкажем след вечеря.
А на другия ден ни чакаше същото, заедно с осемте французи и с бурен вярът. Така се трупа опит. А красотата на залеза си остана само за нас.
