"Иван Вазов” е една от най-труднодостъпните зимно време хижи в България. Разбира се, метеорологичният фактор може да бъде решаващ, но местоположението на хижата определено играе в полза на “Вазов”. Обаче когато се готвиш за седемхилядник, точно това търсиш. Упражнението е предимно за издръжливост, затова планът е ясен – качване през Зелени рид, без междинни почивки на закрито. Зимата започна суха и снегът е сравнително малко, но снегоходките остават задължителен елемент в екипировката.
Понеже денят е къс, тръгваме от София по тъмно. В 8.30 сме на разклона за х. “Вада”, където се налага да оставим колата. Пътят до хижата е “проходим в зимни условия”, но движението по заснежен и леко хлъзгав терен явно не е силната страна на натъпканото с електроника “Пежо”. Нищо, един час по равно, тъкмо ще разгреем. На другия ден този един час нямаше да искам да го ходя, но сега трябва да гледаме оптимистично. Открачваме бодро към “Вада” – хем ми се ще да побързаме, за да се стоплим (слънцето е изгряло, но в дълбоката долина на Черни Искър денят идва по-късно), хем не трябва да се уморяваме от самото начало, че ни чака дълъг път. Водаческият инстинкт ми помага да наложа правилния ритъм и точно на 55-ата минута стигаме до разклона за ЦПШ “Мальовица” и х. “И. Вазов”. Почивка, чай, шоколад и... снегоходки. Наистина, има пъртина по трасето, но съм сто процента убеден, че води от ЦПШ за “Вада” и няма да останем на нея повече от 15-20 мин. Пък и Мира не е обувала снегоходки досега и е добре да походи малко на относително по-лесен терен, преди да “опънем” баира по Зелени рид. Оттук нататък скоростта на движение е може би половината от досегашната, макар да сме загрели – теренът е различен, наклонът е друг.
Колкото и пъти да минавам по тая пътека, винаги се оглеждам нервно за разклона. Не че не съм го минавал и по тъмно, и на бегом, но има един участък, който е подвеждащ – ще ти се да тръгнеш наляво, а не трябва. После пък, където се завива наляво, изглежда нелогично. Има разбира се и маркировка, но тя е за по-малко напреднали. А, ето го. Първо наляво, после се преджапва един поток и веднага след него се завива надясно за “Вазов”. Както и очаквах, пъртината ни остава вляво – за ЦПШ. Е, на война като на война: сваляме по един слой дрехи, повдигаме петите на снегоходките и тръгваме право нагоре. Кучето Бела подивя от удоволствие – в този участък хората са рядкост и дивите животни кръстосват необезпокоявани. Съответно оставят следи, които са адски интересни за душене. Толкова интересни, че забравяме накъде сме тръгнали. Мира се притеснява Бела да не избере окончателно нечия друга следа, а не нашата, и непрекъснато вика. Налага се да направя внимателна забележка – първо, гората не е наша, а на дивите животни и второ – на този стръмен склон е по-целесъобразно въздухът да отива за набавяне на енергия, а не за викане.
Постепенно набираме височина, сгъстяваме и същевременно съкращаваме почивките. На една от тях правя неприятна констатация – белите облачета горе се движат прекалено бързо. Който е минавал Зелени камък във вятър, знае какво имам предвид. Предупреждавам Мира, макар да ми е ясно, че все още й е трудно да си представи за какво става дума. Поне е топло, вятърът е южен.
Стигаме горния край на гората и първото истинско изпитание за днес – клековия пояс. Малкото сняг тук работи в наша вреда – хем пътеката е покрита и клоните на клека са наведени (достатъчно, за да не можеш да се провреш под тях), хем снегът е недостатъчен, за да може да се ходи отгоре върху клека и да си пробиваш път чрез утъпкване. Започва изключително неприятен и уморителен “клекинг”, в който на моменти снегоходките пречат. Закопчаваме повдигащите се пети, за да увисват между клоните и продължаваме борбата. Гледката наоколо е обезсърчителна – абсолютно еднакви превити клони, с по 15 см тежък сняг отгоре, който се събаря лесно, позволявайки на клоните да се изправят. Истинска северна джунгла. Нарочно спирам да си гледам часовника – знам че напредваме адски бавно и не искам да се обезсърчавам допълнително. Изобщо не си правя труда да търся пътеката – избирам само места с малко повече сняг, където се надявам да не вдигам нов затрупан клон на всяка крачка. Започвам да се потя, ако не беше падащият от клоните сняг щях да остана по къс ръкав. Още 50 метра, мнооого дълги 50 метра. На предпоследния клон се спъвам и падам. Няма значение, нали е предпоследен. Ето я най-после заветната скала! Надвесена над долината на Урдина река, тя е важен ориентир, идеално място за гледки, снимки, добиване на тен и другия приятни изживявания. В момента за мен има само едно значение – краят на клека. Спирам, краката ми треперят, не виждам Мира, но я чувам. Предполагам, че не е в добро състояние на духа, затова й разказвам смешната страна на моето падане. Обявявам също дълга почивка и това решава проблема на психологическо равнище. Чай, ядки, шоколад – трябва да възстановим енергийния и водния баланс. 12.30 минава, но това не е толкова притеснително – голяма част от физическата трудност вече е преодоляна, пък и няма да ми е за пръв път да слизам на “Вазов” на челник, ако се стигне дотам. Не смея обаче да кажа, че най-трудното е минало, защото ни чака вятърът на Зелени камък...
Тръгваме на запад – тук е критично място откъм маркировка: част от стълбовете са съборени, други не се виждат от клека. Особено неприятно е на слизане, когато има опасност да не намериш пътеката и да се набиеш в клека. Затова скалата е важна (и вътрешното чувства за ориентация). Сега, нагоре, е по-лесно – почти по хоризонтала на запад и точно преди да започнеш да слизаш, се прави рязък ляв завой и се хваща билото в почти южна посока. Все по-сериозно обаче започвам да си мисля, че слизането утре няма да е оттук.
Излизаме окончателно от клека, снегът е доста отвян и в известна степен фирнован от вятъра. Ходи се почти като по алея. Поне една добра новина да има! Следите от диви животни чувствително намаляха и Бела все по-плътно следва пътеката. Използвам всичко това, за да “дръпнем” малко по-сериозно, без да се изморяваме. Гледката към Мальовишкия дял е прекрасна за фотографи и аматьори, но за мен е повече от притеснителна: над стената на Мальовица, и в по-малка степен от ръба над Урдин циркус се кълби снежен прах, сигурен признак, че южният вятър е жесток. Постепенно започваме да го усещаме и ние, което показва, че наближаваме Зелени камък.
Налага се да променим тактиката – намаляваме темпото и давам една допълнителна почивка с хапване. В най-тясната част няма да можем да почиваме, затова трябва да запазим сили. Ще са ни нужни за борба с вятъра, не за изкачване. Стигаме до скалите над циркуса Паниците. Известно време те ще ни помагат – ще се крием между тях от вятъра. Изкачването свърши, нова почивка, смяна на екипировката. Сега трябват дрехи, защитаващи от вятър. Втора неприятна изненада – следвайки инструкциите, които бях дал по мейла, Мира наистина си е взела ръкавици, но... трикотажни, с пет пръста. Красиви, шарени, стават за разходка в парка, но не и за зимно ходене в Рила. Отчитам, че част от грешката е моя, защото съм написал само “ръкавици”, без да уточня какви и й връчвам поите “лапи”. Аз си слагам поларените, с ясното съзнание, че няма да са ми полезни дълго време.
Ето я пътеката, излизаща от Паниците. Последната заветна скала преди Зелени камък. Слагаме качулки, шалове, давам инструкции за борба с вятъра. Остават не повече от 200 метра, но какви! Ридът тук е широк на места 2-3 метра, а вятърът, който ни духа от около 340 градуса (тоест, почти право насреща, леко отляво), е с приблизителна скорост 80-90 км/ч. Няма как, трябва да се мине. Тръгваме бавно, близо един до друг. Опитвам се да пазя завет на Мира, но скоро се отказвам. Тя върви твърде бавно, а от друга страна е важно да избера правилния път, за което се налага да бъда малко по-напред. Щеките и снегоходките вече не вършат работа – първите вятърът ги отнася встрани, а снегът е толкова фирнован, че няма смисъл от снегоходки. Сещам се как преди година на един колега тук вятърът щеше да отнесе ските и се отказвам от всякакви идеи за събуване. Свил съм ръцете си на юмруци в ръкавиците и поне десет пъти си повтарям колко е хубаво, че температурите са положителни. Ако беше с 10 градуса по-студено, сигурно щях да загубя няколко пръста. Друг път да внимавам с инструкциите!
Вече и три и половина. Движим се твърде бавно. Обръщам се и виждам трагична гледка. Мира е паднала на колене, не знам дали от слабост или вятърът я е съборил. Бела, след като безнадеждно е надничала над сивата бездна в посока Паниците, сега отчаяно се мъчи да се окопае в плиткия фирнован сняг, за да се скрие от вятъра.
- Ставай, не можем да останем тук! – сигурен съм, че Мира ме чува, вятърът духа в нейната посока. Да, това е заповед. Понякога се налага. Няма значение, че се познаваме от по-малко от 12 часа, няма значение, че е жена. Водачът носи отговорност за живота и здравето на хората, които придружава и всякакви методи са позволени, за да ги заведе живи и по възможност здрави там, закъдето са тръгнали. Виждам, че повече я е страх, отколкото да няма сили. Продължавам да крещя, правейки се че не чувам отговорите й (което си е почти истина).
- Още малко и Вазов ще ни скрие!
- Кой?
- Вазов, върхът! – този път нарочно чух въпроса. В такива моменти психиката е по-важна от физиката. Изчаквам я, прегръщам я откъм гърба, за да я запазя за няколко секунди от вятъра. Няма място за “буржоазни предразсъдъци”, както малко по-късно правилно щеше да коментира хижарят Венци. Бела, разбира се, няма да бъде удостоена с тази чест.
О ще двайсет крачки и вятърът изведнъж спира. Сякаш някой е дръпнал шалтера. Вазов е голяма работа, както знаем още от училище. В случая обаче става дума не за литература, а за география и малко физика на флуидите. С приближаването към върха, в подножието на който се намира ключовата седловина Раздела, сме влезли в зоната, където идващите насреща въздушни потоци са разделени на две от масива на Вазов връх и е абсолютно тихо.
Ето го и маркировъчният кол на Раздела. Хвърляме щеките и раниците, Бела най-после се успокоява. Мира вижда света с други очи и вади фотоапарата. Аз предпочитам да седна, опирайки гръб на раницата. Сега вече мога гласно да повторя колко е хубаво, че температурите са положителни. Поглеждам часовника – борбата с вятъра е продължила някакви си 25 минути.
Остава да слезем до хижата – тя вече се вижда, но това нищо не значи: при добро стечение на обстоятелствата (липса на вятър и да не се затъва много) ни остава около час ходене. Все пак ще стигнем по светло.
Тръгваме надолу, в един момент пак подухва насреща, но това няма нищо общо с обстановката на Зелени камък. Връх Върла и ридът между Пазардере и Топилата “режат” въздушния поток на части и намаляват силата му. Обикаляме лавиноопасния участък и почти по инерция продължаваме към хижата. Пълна пустота – само две следи от лисица. Бела няма сили да ги проверява, върви чинно зад нас. Бавно, съвсем бавно хижата “се приближава”. Виждам пушека от комина – значи Венци е там! Споделям радостта от очакваното топло помещение с Мира, а тя ме сащисва с реакцията си – започва да си оправя грима! Ми нали ще срещнем други хора, как така с размазан грим ще се появи! Добре, нека се развеселим накрая за награда.
