Слагането на котките е операцията, която отнема най-много време, защото всички припряно се бутаме на терасата – единственото разрешено и същевременно безопасно място за обуване на котките. Подът е от дуралуминий с големи процепи, така че можеш да ходиш с котките без да рушиш настилката и същевременно без да трошиш зъбите им. Тръгва се по реда на приготвянето, но ние кавалерски пропускаме една свръзка от 5 човека, които са твърде нетърпеливи. Ще ги използваме да ни сочат неравностите по пътя. Няма вятър, топло е. Невероятно време. Това е денят за изкачване на Мон блан! Това е денонощието, за да бъдем точни – часът е три и половина сутринта, а за края на упражнението все още не ми се мисли. Сега в ума ми е само следващата цел - вр. Дом дьо Гуте.
Излизаме на ръба Гуте и отново попадаме в приказка – светлините на селищата долу, звездите над нас, светлините от челниците на тръгналите по-рано.... Някои са доста далеч и се сливат със звездите. Забавляваме се да отгатваме кое е съзвездие и кое - свръзка, пъплеща по склона на Дом дьо Гуте. По едно време решавам, че съм открил отговора – движещите се са хора, неподвижните – звезди. Но не – в началото на септември близо до Земята преминава метеоритен поток и има много “падащи звезди”. Трябва повече внимание: само движещите се нагоре са хора. Но и те са много – по груби изчисления тази сутрин от хижа Гуте тръгваме към върха около 120 човека. Ние сме някъде на средата, но още не мога да преценя дали темпото ни е добро. Имам обаче чувството, че сме на състезание – всички бързат, отново откривам липса на толерантност и това, което в България разбираме под планинарски дух. Ако искаш да минеш по-напред, трябва да излезеш от пътеката, никой не ти прави път. Ако се налага да спреш за събличане или оправяне на нещо по екипировката – също. Дърпаш се на страни и дебнеш празно пространство, за да се включиш. Създава се атмосфера на състезание, която предполагам, че се дължи на съвместното действие на няколко фактора – част от свръзките бързат, за да слязат навреме за превоза към долината, други ги е страх да стоят дълго време на високо, трети ги тресе амбиция, а не изключвам и негласна конкуренция между някои от колегите водачи кой ще си изведе пръв свръзката до върха. Каквато и да е причината, усещането не е особено приятно. С известно усилие на волята преодолявам неприятното чувство и настройвам сетивата си за по-пълно възприемане на прекрасния пейзаж.
Скоро сваляме по един слой дрехи, оставам по фланелка с къс ръкав и ветровка. Прогнозата за 0 градуса чак на 4000 м излезе вярна! Направо жега! Понеже е тихо, а се движим интензивно, студът изобщо не се усеща.
“На Купола сме!” – викът е като на вестоносеца от Маратон. И има защо – за час и половина сме се качили на Дом дьо Гуте. Водачът на свръзката зад мен събра в тези три думи цялата смесица от страх, умора, оптимизъм и надежда. И аз чувствам същото. “Сердце готово к вершине бежать из груди”, както пее Висоцки. А разумът казва да се правят редовно почивки, да се пие чай и да не се тича по баира. В този момент борбата е изцяло на емоционално равнище. Тялото само се подчинява.
Слизаме от Дом дьо Гуте, лекичко съм притеснен – стъпвам на непозната земя. Пъртината се разделя, но това си го спомням от вчера. Трябва да се стигне до един маркировъчен кол – всъщност единственият по маршрута, който бележи отклонението за слизане със ски, всъщност аварийният вариант през Гран Мюле. Ето го и колът! Спираме за малко, пием чай, обличаме се – следва равно, а на седловината духа. Още е тъмно, но изтокът започва да се отгатва. Хайде!
Следващата цел е заслонът Вало. Отначало ми се слива със скалите, върху които е построен и не си давам сметка за мащаба. Струва ми се твърде близо и го търся някъде по-далеч. Всъщност е близо, но не чак толкова – все пак сме на 4200 м над морето и не може да се тича дори и по сравнително равен терен. Стигнахме! Сега е мой ред да се провикна. Отново няма отзвук, но съм сигурен, че чувството ми е споделено от колегите, които са ме чули.
От тук започва сериозното изпитание – теренът е много стръмен, скоро преминаваме вчерашната височинна граница от 4300 метра над морето. Свръзката ми си изпуска щеката и за пръв път съм свидетел на кавалерски жест – водачът на следващата свръзка я спира и ни я връща. Не че загубата на една щека щеше да ни спре, но явно напрежението се отразява на вниманието и концентрацията... Гладен съм и едновременно започва да ми се гади. Парче черен (ама истински черен) шоколад под езика се оказва правилното решение. Продължаваме нагоре бавно. Развиделява се, гасим челниците. Следващата цел са Гърбиците. Първата се подсича, втората трябва да се качи. И слезе, което е по-неприятно. При подсичането минаваме на сантиметри от тясна, но дълбока цепнатина. В първия момент се стряскам, но разбирам, че пътеката нарочно е направена така и продължаваме спокойно. Подсякохме едната гърбица, тръгваме по втората. За късмет сме сами – предните “дръпнаха”, а тези зад нас нещо се мотаят. За късмет, защото мястото е доста тясно. За пръв Италия да ми се види в лоша светлина – всъщност склонът от италианската страна на билото тъне в мрака на около два километра надолу, вдясно от нас. Не че френският склон е по-безопасен, само е по-светъл в момента. Две-три забити с дръжките надолу щеки ми създават асоциация за забити в земята пушки на загинали на бойното поле. За щастие случаят не е такъв – някои водачи предпочитат движението по тесни ръбове да става само с помощта на пикел и затова са накарали клиентите да си оставят щеките. Аз решавам да сгънем по една в раницата и да продължим със скъсена щека в едната ръка и пикел в другата. Не ме е страх, че ще ни ги откраднат, а държа да имаме по един инструмент във всяка ръка. Освен това мисля и за слизането. Преминаваме тясното място.
Тук усещам, че започва да ми се вие свят. Гледам джипиеса – 4517 м над морето. Имам само няколко секунди за решение. Отговарям не само за моята лична сигурност. Решавам, че ще се справя, макар и с цената на евентуален дискомфорт (главоболие, повръщане). Все пак остават по-малко от 300 метра денивелация. Пък и няма да се задържаме дълго в тази зона. Продължаваме!
Чай, шоколад и бавно тръгваме нагоре. Идеята за изгрев изчезна, от което си правя извода, че вече сме на западния ръб на основния купол на Мон блан и той ни прави сянка от изгряващото слънце. След няколко серпентини излизаме на малка заравненост. 4650 м. Световъртежът продължава, но не се засилва - сякаш съм бил половин бутилка вино без мезе. Няма други обезпокоителни признаци. Вече няма път назад. Група испанци, току що слезли от върха, ме окуражават: трудното мина, почти сте стигнали. Искам да им вярвам, но разумът си е на мястото и знам, че усилието ще трае повече от 15 минути. Часът е 7,10.
Постепенно серпентините се скъсяват и склонът преминава в ръб. Движим се почти право нагоре. Пропастите от двете страни стават все по-зловещи. 4750 метра, 4800. Изкачването свърши. Но къде е върхът? Почвам да ровя из спомените от подготовката и постепенно ми просветва: на финалната права пътеката се движи почти по правата запад-изток. Затова хоризонталният надпис с името на върха я крие, дори и на едромащабната карта. А Иван ми беше казал... Движим се по тесен около 1 метър ръб, в средата на който има пъртина за един човек. Тук поне кавалерството се е запазило и слизащите, с риск за себе си, отстъпват път. Настигаме голяма група от две свръзки, движещи се плътно една зад друга. Явно са заедно. Движат се бавно за нашата скорост. Иска ми се да ги изпреваря, но е твърде рисковано, а и нямам полезен ход, ако срещнем някого на слизане. Излиза вятър и понеже вече не загряваме от изкачване, започва да ни става студено. Свръзката ми иска да спре и да се облече. Не позволявам – дрехите ще ни трябват на слизане, когато няма да има никакво физическо усилие. Пък и вятърът е символичен. Ако дори тук, на най-високото било в Алпите беше тихо, щях да си помисля, че въздухът е изчезнал от Земята. Убеждавам я, че сме много близо до върха, макар и самият аз да съм загубил представа за точното ни местоположение. Забил съм поглед в краката на последния от свръзката пред мен и мислено го подканям да побърза. Изведнъж изчезва. И става светло. Това е! На върха сме! Заедно със слънцето, изгряло право срещу нас. Точно 8 часът е, четири часа и половина от хижата. Успяхме! Всичко изглежда различно – вече е ден, целите Алпи са под нас, никой не ни се пречка в краката. За момент забравям световъртежа. Обличаме се, пием чай. Понеже съм по-бърз в тези операции, имам няколко минути да съзерцавам пейзажа. Две-три снимки и тръгваме обратно.
