Мон блан ми беше в списъка на върховете, на които искам да се кача, но да кажем, че някак не беше номер едно. По-късно си припомних, че незнанието може да е източник само на предразсъдъци, страх и проблеми. И открих, че Алпите са “моята планина”. Но, да караме поред. Първо да се извиня на говорещите френски за смешната транслитерация на имената, но трябва да се съобразяваме с непринадлежащите към франкофонската култура.
Предложението за организиране на изкачването беше много добро, така че не се замислих много, преди да приема. Понеже бяха двама, разделихме работата “по братски” – за мен всичко свързано с планината (проучване на маршрута, резервации по хижите, височинен транспорт, екипировка), за нея – транспорта и настаняването в Шамони. Оказа се, че поне що се отнася до Европа, е напълно възможно да се подготви и организира едно височинно ходене с помощта единствено на новите технологии – в Интернет намерих 90% от необходимата информация – описания на маршрута, GPS-координати, сканирани карти, телефони на хижите, прилична метеорологична прогноза, оценки и коментари. Останалото бяха няколко международни разговора в зона Европа, консултации с Иван, който се беше качил по същия път през лятото, и с колегата Боб Сирон (високопланински водач от Франция) и списък с покупки.
Тук е мястото да добавя благодарностите – към Иван Ганев за описанието на маршрута, към Момчил, Зорица и магазин “Стената” – за предоставената екипировка.
Избрах условно наречения класически път – от северозапад през вр. Дом дьо Гуте, с две или три нощувки (на 3167 и на 3800 м) и с авариен вариант за слизане през Гран Мюле. Мотивите ми бяха следните: пътят на първопокорителите през Гран Мюле минава през ледник, а нои нямахме опит в движението по такъв терен. Освен това, тази версия е само с една нощувка, а аз не бях спал по-високо от Мусала и ми се щеше да се кача по-бавно на голямата за мен височина. Другата алтернатива – през Егюий дьо миди, пък ми се стори твърде тежка като за пръв път. Вярно – качваш се с лифта направо на 3800, но после имаш 3 върха един след друг - Такюль, Моди и чак тогава Мон Блан. Така че кумулативната денивелация излиза горе-долу същата – към 1000 м в деня на щурма.
“Класическият” път има три ключови момента – т. нар. кулоар на смъртта над хижа Тет рус (заради опасността от лавина или каменопад), платото около вр. Дом дьо Гуте (с потенциални проблеми силен вятър, гръмотевична буря и мъгла) и западният ръб на Мон блан – дълъг около километър и изключително тесен (оттам – проблеми с вятъра и евентуална гръмотевична буря). Затова за слизане бях предвидил и възможността през Гран мюле (на север), която те спасява от проблемите на Гуте и кулоара на смъртта. За ръба на Мон блан нямах друго решение, а и се оказа, че съм го подценил при цялата подготовка.
Най-много от всичко ме притесняваше надморската височина, но понеже нямаше подходящо място и достатъчно време за “аклиматизационно” изкачване, реших да ползвам класическата схема, но в по-концентриран вид – след нощувка на 3167 м (хижа Тет Рус), изкачване до 4300 м (вр. Дом дьо Гуте), слизане обратно на хижа Гуте (3800 м) и евентуално две нощувки там. Наистина, височинните алпинисти твърдят, че за истинска аклиматизация е необходима поне седмица, но все пак в случая ставаше дума за 5000, а не за 8000 метра, при това с престой над 4000 само няколко часа. Затова реших, че това трябва да е достатъчно и че няма да мра над 4000 м, понеже застраховката ми покрива рискове и щети, получени само на по-малка надморска височина.
Френските железници ми създават първоначално добро впечатление, когато се оказва, че можеш да си купиш спално място по време на пътуването с нощния влак. Няколко дни по-късно щяха да се изложат с безумни закъснения, но по пътя към целта всичко вървеше гладко. Към 9 сутринта сме на гара Сен Жерве, където трябва да се прекачим от влака на теснолинейката, която обслужва долината на Шамони и носи гръмкото име “Експрес Шамони Мон блан”. Е, не е експресна, даже напротив – спира на всички селца и махалички из долината, но пък влакчето е оборудвано специално с огромни прозорци, през които да се гледат върховете. Разпознавам куполите на Гуте и Мон блан почти веднага – от толкова гледане на снимки по време на подготовката са ми се запечатили в съзнанието. В десет без двайсет пристигаме в Шамони, времето е мрачно, с висока облачност, но топло. Искам да отидем пеша до хотела, за да подишам въздуха на Шамони, но не успявам да се наложа и взимаме такси. Отнема ни същото време, понеже центърът е пешеходна зона, а повечето улици са еднопосочни, но железният аргумент да не мъкнем тежките раници по улиците не търпи възражения. Стигаме в хотела точно навреме, за да се възползваме от закуската – вярно, по десетина евро на човек (ако не си спал предната вечер в хотела), но пък ядеш до насита.
Успяваме да уговорим не само безплатно ползване на гардероб за няколко дни (където да оставим частта от багажа, която няма да ни е необходима за изкачването), но и баня. Ценна придобивка, като се има предвид нощта, прекарана във влака и предстоящите поне две денонощия в зоната, където водата е в твърдо агрегатно състояние. Използвам традиционно по-дългото време, което дамите отделят на тоалета си, за последни, но ключови приготовления. Нахвърлям се върху метеорологичния бюлетин в хотела, но колежките на рецепцията обясняват, че това за данни “за туристи” (във Франция турист е почти мръсна дума – асоциира се с консуматор, посредствен човек и т.н. За хора, които правят интелигентни пътувания се предпочитат думите пътешественик, откривател, планинар, алпинист. Естествено, повечето французи поставят сами себе си във втората категория), които дават информация за времето в долината и понеже знаят, че съм планински водач, тръгнал за върха, ме съветват да отида да видя сводката в офиса на Дружеството на високопланинските водачи. Така или иначе щях да го направя, трябваше ми само адресът му. Изхвърчам от хотела в лек крос – държа да си възстановя кръвообращението след многото часове в подходящи за схващане на всички мускули пози в самолета и във влака. Офисът на гидовете е затворен, но най-важното –метеорологичната справка, е изложена пред вратата. Данните са оптимистични – намираме се в периферията на циклон, който отминава. В следващите два-три дни се очаква по-скоро хубаво време. Това беше последната капка информация, необходима за вземането на решение – тръгваме веднага. Бегом обратно до хотела за оправяне на багажа – от 25 кг в двете раници успявам да елиминирам 7 и да си събера в една. 18 кг на гърба не са игра работа, макар че съм носил и повече. Остават две ключови покупки – едромащабна карта на района и газ за примуса (Бутилчиците с газ са забранени, и с основание, за транспортиране в самолет, та се беше наложило да си сготвя вкъщи с последната газ от предишната бутилка). Картата се намира лесно – във втората попаднала ми книжарница има цяла колекция 1:25 000, издание на френския Национален географски институт. Уловката е, че за нашия маршрут картният лист е със заглавие “Сен Жерве”, а не “Мон блан” (има и такъв, но той покрива източната част, с подхода през Егюий дьо миди и Такюль), но човек като е подготвен се ориентира бързо.
Намирането на газови бутилки за еднократна употреба се оказва, за голяма моя изненада, значително по-трудна задача. В двата отворени спортни магазина точно такъв модел няма, а другите два, в които ме съветват да потърся, са затворени. Накрая по нечий мъдър съвет се отправям към супермаркета, но вече в сериозен крос, защото времето до влака е твърде малко. Намирам газ и за късмет – отзивчива местна леля, която като вижда размера на покупката ми, услужливо ми предлага да мина пред нея на касата, за да не губя време. Идва като по поръчка, защото часът е 13, а влакчето тръгва в 13.20. Доволен се отправям към гарата, взимаме билети и тръгваме към перона. По пътя виждам чешма, над която с големи букви пише “Водата СТАВА за пиене”. За българи това е странно, но тук е нещо съвсем нормално – голяма част от водоизточниците са с негодна за пиене вода, заради продължителното използване на химически торове, които са проникнали през почвата и са променили химичния състав на подпочвените води. Във Франция масово се пие минерална вода или пречистена изворна. Надписът обаче ми харесва, защото всичките ни съдове за вода са празни – попълваме запасите тъкмо навреме и скачаме в “Експрес Шамони”. След половин час сме обратно в Сен Жерве, където нетърпеливо хуквам към спирката на трамвая за Ни д’егль – превозното средство, което трябва да ни качи на 2400 метра и да ни спести доста усилия. Притеснен съм, защото сме между сезоните и знам, че се движи само по едно вагонче. Оказваме се сред първите, които си купуват билети, но по-добре така, понеже ще пътуваме с последния трамвай за деня – в три следобед. Остава време колкото да обядваме и аз настоявам да поръчаме възможно по-питателна и задължително топла храна. От опит знам, че нещастията в планината са последица от наслагване на грешки и неблагоприятни обстоятелства, а успехите до голяма степен са функция на щателна подготовка. Затова съм обмислил нещата в подробности и се стремя да действам по всички правила.
Трамваят пристига навреме, но тръгва с 15 минути закъснение. Приемам това за нормално в една средиземноморска страна. Скоро обаче става неприятно – още на първата спирка стоим почти 20 мин. и акумулираме значително закъснение. На прохода Бреван (краят на горския пояс) по разписание има голям престой, който разчитаме, че ще бъде съкратен, за да се навакса закъснението. Но не би. Стоим си колкото е предвидено, но поне имам време на огледам за пръв път на живо участъка около “кулоара на смъртта”, който се издига застрашително право пред нас. Правя и няколко снимки – с посредствено качество, заради все още мрачното време. Най-после тръгваме, бавим се още малко при срещата със слизащия трамвай на маневрените коловози над Бреван и в крайна сметка стигаме на Ни д`егль в 18.00 ч, вместо в 16.50 ч. Уверявам се, че с билетите за отиване и връщане ще можем да се приберем без допълнителни процедури и замятаме раниците.
Не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да стигнем на хижа Тет рус по светло, което май няма да е лека задача. Добрата новина е, че излиза вятър, който започва да разкъсва облаците. Прогнозата изглежда е вярна. Дори мярвам алуминиевия корпус на хижа Гуте – нашата цел за утре. Твърде близко и твърде високо е, но засега предпочитам да не мисля за него. Срещам един планинар, който бавно слиза за последния трамвай – гледката не е от най-ентусиазиращите: движенията му са отпуснати и машинални, поклаща се леко, сякаш е пийнал, едва отговаря на поздрава ми... Давам си сметка, че сигурно и ние ще изглеждаме така на слизане и се отказвам да му задавам въпроси. Тази гледка обаче ме отрезвява и си налагам да вървя бавно, независимо от натрупаното закъснение. Бързането в самото начало, когато раниците са най-тежки, може да доведе единствено до преждевременна умора и после – до натрупване на умора. Изчаквам свръзката си, влизаме в ритъм и продължаваме към психологическата граница 2925 метра над морето.
