Планините
  По летните пътеки в зимни условия
 

Вече бях ходил в масива Бучеджи, даже два пъти. Първия път почти пробягах платото между най-южната Кота 2000 и връх Костиля (2490 м), втория път зимата се качих с лифта (долините са лавиноопасни) и пак се въртях над 2000 м. Най-високата точка обаче – Ому (или Човеко, казано по шопски), нещо ми се изплъзваше. Веднъж бях решил да опитам, багажът готов, а времето така здраво се развали, че ме отказа. И правилно, както щях да разбера.

Сега, при втория опит уж бях подготвен – знаех, че горе има сняг, че още няма лавинна опасност и очаквах да бъде доста хладно. Но се бях екипирал със зимни обувки и облекло и изобщо с нагласата за зима, макар да е още септември. Прогнозата също е на моя страна – след малко вероятен дъжд в събота, за неделя предвиждат разкъсвне на облачността и леко понижение на температурите. Този път съм безкомпромисен – ставане в 6.10, в 6.36 вече съм в колата на път за с. Бущени. По това време пътят е все още празен, така че карам колата да дава повечко от себе си и в 8.40 съм на изходния пункт на около 2 км над Бущени, постигайки средна скорост от 65 км/ч.

Въпреки че още има облаци, е хладно, въздухът е свеж и неподвижен. Така че правя няколко снимки на впечатляващите скални отвеси между Ому и Костиля и в 8.50 “захапвам” пътеката. На табелката пише 5-5 ½ часа, на което съм се научил да не вярвам.

Нагазвам смело в гората, преодолявайки някакви наченки на притеснение, свързани с присъствието на мечки. Все повече се убеждавам, че в този район (както и в повечето случаи, разбира се), причината е не в мечките, а в хората. Гората между Синая и Брашов е направо препълнена с белези на т.нар. цивилизация – села, пътища, хижи, телефонни антени, даже и газова сонда. В тези условия мечките просто няма шанс да са истински диви и да се превърнат в стръвници от глад. Точно обратното – научили са се да се хранят от изхвърляните навсякъде торбички с хранителни остатъци, постепенно са придобили смелост и слизат в населените места или просят храна от преминаващите автомобили. От друга страна, хората им се радват и ги хранят, така че страхът почти напълно е изчезнал. Следващата логична стъпка е да си помислят, че цялата налична храна е тяхна, а същевременно заради благоприятните условия вероятно са се размножили повече от необходимото. В това се крие “мистерията” на нападенията в Синая и дори в голям град като Брашов.

Запомнил съм картата и описанието от интернет (подготовка!) наизуст и се забавлявам да следя дали съвпада точно на терена. Изглежда съм пропуснал да отбележа някой и друг хоризонтал, защото въпреки хладното време, скоро загрявам и трябва да се посъблека. Иначе като цяло картата се оказва вярна. Обикалям един горист връх, макар и твърде високо според мен и следва леко слизане към изхода на Еленова долина, по която ще вляза в същинския масив Бучеджи. Е, излишно качена толкова високо пътеката, но явно е следван стар дърварски път. Излизам на широка поляна с невероятна гледка към долината и надвесените над нея скали. На два-три метра пред мен прелита някаква сова. Пълна тишина. Наистина диво място...

По едно време чувам някакви човешки гласове, които ми дават надежда, че може би не съм сам по пътя към върха, но се оказва друго: в горния край на поляната, почти в гората, има нещо като кошара. Стадото вече е свалено в долината, но някои явно е решил да използва подслона. Зареждам се с енергийна вафла и вода и продължавам. На пресечката с подсичащата масива пътека забелязвам, че този път данните за времето от табелта са верни – пише, че ми остават 4-4 ½ часа до върха, а съм вървял точно час, при това с нормално темпо. Това не ме радва особено, но веднага си нагласям програмата – ако не успея да съкратя поне част от времето и стигна на върха след 14.00, се връщам по същия път, за да не замръкна и за да се прибера в Букурещ по нормално време. Ако обаче пристигна горе преди два, слизам по билото в северна посока и правя кръгче, стигайки до колата по течението на реката.

Навлизам в Еленова долина и почти веднага започвам да се съмнявам във възможността да се кача предсрочно – пресичат се няколко лавинни улея, по които се разкриват невероятни гледки нагоре. На всеки няколко минути спирам, за да снимам. Все още е малко облачно, но това пък ми позволява да композирам и вертикални снимки почти срещу слънцето. Един по-дълъг участък в гората най-после ми помага да хвана нормално темпо. Изкачването е стъпаловидно, като в ледникова долина, само сухото корито на потока напомня, че съм в карстов район. Имам усещането, че навлизам дълбоко в долината, без да съм преодолял съществена денивелация. Когато стигам горния край на гората, установявам, че е точно така. Всъщност, качил съм немалко – от около 1400 м на поляната със совата до може би 1700, но остават още цели 800. Пишеше си в нета, че кумулативната денивелация по маршрута е 1670 м, но някак не ми се искаше да го приема... С времето съм добре – часът е 11. Решавам да продължа до границата на снега и там да направя по-сериозна почивка, че нещо взех да огладнявам.

От известно време усещам някакъв аромат, който определено не е на моя парфюм. Полагам сериозни усилия на разума, за да си избия от главата мисълта, че пред мен има група хора и неволно се сещам за Джо Таскър (“Свирепа арена”) и неговото американско семейство в Хиндукуш. След дълги разсъждения установявам, че най-вероятно става дума за смес от аромата на праха за пране и омекотителя, с които е прана фланелката ми и който се изпарява, заради топлината, отделяна при изкачването.

Разминавам се с още една сова, изкачвам последното “стъпало” преди снежната граница и си избирам място за почивка. Облаците почти са се разкъсали, набрал съм височина, така че мога да се огледам спокойно и да си преценя обстановката и пътеката. Правя го, докато дъвча ядки и сушени плодове и се наливам с чай. На картата има нанесени два пътя за излизане от Еленова долина на платото, но от опит знам, че не е задължително да е точно така. На терена маркировката продължава в западна посока, приблизително по дъното на долината, като набира височина с къси серпентини по двата бряга на потока. Снегът е под формата на прашец в долния край, като нагоре нараства, доста бързо наистина, до 10-15 см. Оказва се, че е по-топло, отколкото предполагах – навсякъде от скалите падат полустопени ледени висулки – всъщност единствения шум наоколо. Карстовите райони били богати на биоразнообразие, но в определени условия могат да изглеждат като истински пустини – до такава степен липсата на вода и гора сменя усещането. Иначе това с топлото хич не е лошо – снегът е мек и лепкав и си правя лесно стъпки. Особено по-нагоре, където дребните камъни са засипани, имаш възможност що-годе да си избираш пътя.

Май много съм се загледал – 15 минути почивка е допустимият максимум. Прибирам набързо нещата в раницата и тръгвам нагоре. Първите една-две серпентини следвам плътно пътеката и все още личащата маркировка, след което се отказвам. Серпентините стават прекалено дълги и полегати, а пътят е логичен – нагоре по оста на долината. Там някъде далече горе бях видял две черни точки, които бързо станаха силуети и не след дълго се разминах с двойка румънци. Поздравите бяха топли, но желанието за разговор липсваше сякаш и от двете страни. Бързината, с която слязоха, ми върна надеждата, че мога да съкратя времето. Постепенно обаче започвам да осъзнавам, че няма как да стане – наклонът става много голям, скоростта явно намалява. Вървя спокойно и ритмично, без да се уморявам и вече без да се мотая (снимките не биха станали, защото от остатъчните облаци и снега се разсейва много светлина и всичко сякаш е покрито с бяла пелена), но времето напредва неумолимо. Явно си е стръмничко, а и като не знам истинските размери на скалния венец горе, не мога да преценя правилно разстоянието. От известно време гледам един маркировъчен кол, който упорито “не иска” да се приближи. Хем се радвам от появата му – признак, че наближавам платото, хем се дразня, че стои все някак далече. Когато най-после го достигам, отчитам почти час ходене от снежната граница. Време за почивка, но и за равносметка – 3 часа и половина от началото, а още не съм излязъл от долината. Е, днес явно няма да е по бързата писта.

Всъщност вече съм на най-горната тераса на долината, където при друг вид скали вероятно щеше да има езеро. Тук има заравненост, на която е направена кошара, вероятно още се използва лятно време. До платото очевидно остава малко, но до върха не мога да преценя. Остатъчните облаци са се “закачили” някъде на около 2350-2400 м (съдя по вр. Костиля, който е висок 2490 и горният му край не се вижда) и упорито не щат да се махнат, подхранвани от интензивното изпарение на водата директно от снега. На всичко отгоре, тук обектите са толкова нагъсто, че немащабните знаци на картата са сбутани един до друг и не може да се придобие по-ясна представа. Това е валидно обяснение, но не и извинение за изпълнението, което предстоеше да направя.

Скоро виждам следващия маркировъчен кол – сложени са нарочно нарядко, понеже е лятна маркировка (всяко минаване по тази пътека при снежна покривка над 30 см е равно на самоубийство), само да дават обща идея за пътя. Пътеката криволичи между тях и все повече ме изнервя – минаваш огромно разстояние почти без да набереш височина, а в момента борбата е именно за денивелация. Съкращавам един-два завоя и установявам, че така е по-добре. По серпентините не мога да развия чак толкова висока скорост, колкото бих искал и само се изнервям и задъхвам от почти инстинктивното бързане. Тръгвайки право нагоре напредвам бавно, но методично и с всяка крачка набирам височина. През 30-40 метра стъпвам на пътеката, тръгвам по нея колкото да стабилизирам дишането и да се ориентирам за посоката и отново почвам да “сека”. Така се справям с един-два кола и стигам до долната граница на облаците. Тоест – до мъглата. Не ме притеснява особено по две причини: хижата е на върха, следователно докато има изкачване, ще трябва да се изкачвам, освен това по пътеката, където отдавна лентовата маркировка не се вижда, има куп следи. Така че спокойно навлизам в мъглата, прилагайки досегашната тактика на движение. Остават ми не повече 150 м денивелация и... незнайно какво разстояние до върха, съответно до хижата. По едно време коловете изчезват, но не отдавам голямо значение на този факт – първо, знам, че са нарядко, второ – посоката е безспорно нагоре и трето – все още има следи. Освен това, мъглата може да е достатъчно гъста, за да не видиш кола докато почти не се блъснеш в него, знам го от опит. И така, продължавам нагоре и по следите леко в североизточна посока. До момента, в който изкачването свърши, а няма никакви следи от хижа, метеорологична станция или триангулачна пирамида на върха. Те ти, булка, Спасов ден!
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=