Часът е малко преди 19.00, едва имаме време да опънем палатките. Прави се с добра за състоянието, в което се намираме, скорост. Имаме всички основания да бързаме – като излязохме от дола и гората отново усетихме западния вятър, а горе облаците се движат с впечатляваща скорост. Нищо добро откъм време не ни чака, дискретно споделя Момчил.
Тъкмо приключваме построяването на лагера и започва да ръми. Вече няма значение – има място за всички около дългата маса. Обличаме каквито дрехи има, но разчитаме предимно на вътрешното стопляне – не само ракия, но и различни супи, пюрета, спагети и други неща, които се приготвят с топла вода. Нечий дремещ гений се събужда и открива перфектното за конкретната ситуация осветление – прокарване на ремъка на челника около мертек на покрива на навеса. Скоро всички челници са монтирани по тавана и получаваме осветление като на селска сватба. Сега вече купонът може да се развихри с пълна сила. Пръв, както обикновено, е Троян от Ихтиман – този път с вица за лампичката (или половите органи на ламята, ако предпочитате....).
По някое време компанията започва да оредява. Лягам си и аз и заспивам бързо. Логично, умората се натрупва.
Ден четвърти – зимни условия
През нощта се събуждам едновременно с две неприятни усещания – студено ми е и навън е подозрително тихо. Решавам някак въпроса със студа (останала е някоя резервна дреха), но тишината ме притеснява. Нямам волята, нито нуждата да изляза навън, но на сутринта откривам това, което и очаквах – дъждът отдавна е преминал в сняг и има около 10 см покривка. Датата е 26.05, но някои вече сме свикнали...
Съгласно уговорката ни с Момчил, само закусваме заедно, след което той и Ани си тръгват, а аз оставам да събера групата. Отнема ми значително повече от нормалното време, за да разтурим лагера – явно съчетанието от натрупана умора и изпит алкохол вечерта е надделяло над нежеланието да се стои на мокро и студено. Налага се да сменя регистъра и да си припомня няколкото месеца строева подготовка във военното училище и в крайна сметка, с половинчасово закъснение, успяваме да тръгнем.
За щастие тази късна зима приключва бързо – снеговалежът спря, вятърът намаля, а температурите са положителни. Казвам за щастие не защото умирам от желание да се намокря, а защото в крайна сметка е по-добре мокри, отколкото измръзнали. Е, няма пълно щастие – от топлото се вдигна доста гъста мъгла, но ще се справим някак. Сравнително лесно намираме Кръстатия дъб, а от него нататък има маркировка. Пращам най-оправните напред да я търсят, а аз оставам отзад, с връзка по радиостанцията, за да не изгубим по влашки накрая някого в мъглата. Малко суетене, като за последно, в началото на гората и тръгваме по широката пътека към Кокалянския манастир. Бързо губим височина, видимостта се подобрява и дори имаме време за едно практическо занятие – как се разглежда манастир.
Около обяд се спускаме, държа да отбележа, все още в организиран вид, на спирката на автобуса на Дяволския мост. Достатъчно топло е, за да не сме изцяло погълнати от грижи как да не измързнем докато чакаме автобуса и дори успявам да проведа нещо като мини-разбор. Обявявам края на практиката вътре в автобуса в 13.00 часа. С голямо облекчение за мен и с вътрешното убеждение, вярвам вече и на курсистите – че Плана може да бъде сериозна планина.
