Планините
  Първенецът на Карпатите - 2
 
ЧАСТ ІІ - Към Молдовяну

    Оправям се уж спокойно, но погледът ми е все в часовника – вече е 11, а още не съм тръгнал. Снимките и изследователското шофиране са ме забавили с около 30 мин, а и явно криво съм разчел средната скорост. Успокоявам се, че до върха има около 7 часа и при всички положения ще стигна по светло, но все пак... Трябва ми вода, не намирам чешми. Влизам в култовия ресторант на брега на езерото, както съм си в “пълно бойно снаряжение” и без никакви угризения си наливам вода от чешмите в санитарния възел. Най-после тръгвам, малко нервен. 11,15 часа, небето – синьо до безкрйност, температурата – поносима. Навалицата – не съвсем, но дори не си задавам въпрос накъде са се запътили извън асфалта. Намирам един единствен, с когото имам желание да разговарям – с дълъг панталон, сериозни обувки, маркуч за постоянно смучене на вода и тен на планинар. Очевидно и неговите мисли са били в тоя ред и ми задава само един кратък въпрос:
– Молдовяну, нали?
– Да, към 7 часа, нали?
– Може и шест. Лек път.
    Разговор между професионалисти. Продължавам нагоре, бавно, но ритмично. Две снимки на лудницата около Бъля, още няколко серпентини и съм на билото. Гледката е достойна – и на изток, и на запад – истински скалисти била. Прилича на Стара планина, но някак по-голямо, по-обемно. И има езера.
    Точно пред мен едно – щеше да е много красиво, ако на брега му нямаше камара с боклуци. Успокоявам се, че сигурно заради близостта с шосето (30 мин. за аматьори) всеки идва тук и цапа. По-късно ще разбера, че за съжаление не е точно така... Подминавам езерото като малка гара и излизам на следващата седловина. Става ми ясно защо, колкото и да не ми се ще, трябва да се подсича. Пътят през билото включва и пасажи с катерене. Дори и да успея да се справя, няма да е по-бързо. Оставам си на “царския път”, мъчейки се да отгатна продължението. За съжаление, вижда се от седло до седло - после върховете, нанизани на верига, се закриват един друг. Пък и картата с мащам 1:75 000 не помага особено. Поне пътеката е ясно очертана и прилично маркирана. Давай!
    Спускането, както винаги, е неприятно, но пък е кратко. Почти с удволствие подемам баира и излизам на “Змийския прозорец” – седловината е начерева така, заради дупка в скалата, на която вероятно някога са се припичали змии. Тук вече има смисъл да погледна картата и кроки-то, което съм си разпечатал от Интернет. Информацията съвпада, а часовникът показва добро време. Имам право на грепфрут и “Корни”. Докато си беля грейпфрута си мисля как румънците се мъчат, също като нас, да изтрият чуждото културно влияние – на новата карта е използвана дума с латински корен за “змия”, а иначе всички използват тази с българския корен. Сещам се за спора, който от дълги години водим с Момчил за Дженгал или Самодивски връх. От една страна, ме гъделичка, че тук има силно българско влияние, от друга обаче – така ще излезе, че той е прав. Накрая решавам за себе си да използвам българското название и пак, мислейки за Момчил и Ани, тргвам по билото. Защо за тях – ами защото отсечката, която следва, е достойна като терен и за тях – няма пътека, а само наклонени каменни зъбери, тук там са опънати стоманени парапети. Методично ги преминавам, припомняйки си, че някак по диагонал съм прочел описанието на маршрута в интернет. Е, сега няма проблем, но зимата си става място за героизъм – след тесния участък следва стръмен ръб към слеващия връх. Вярно, по-широк, но пък без парапет. В летния вариант пътеката подсича върха и аз бързо увеличавам скоростта. Подминавам една разпиляна по поляните немска група и срещам семейство, което ми напомня за детството. Бащата осигурява дъщеричката, която е на не повече от 6 години на слизане от билото. Мама ходи отпред, с малка раница. Разменяме няколко приказки – бащата се успкоява, когато му казвам, че съм планински водач и си нося карта и фенер. Стъпвам на билото и се радвам на вятъра. Всъщност, часът е два следобед и жегата е сериозна. Добре, че този път следя да се мажа редовно със слънцезащитен крем. Още един връх, този път няма заобикаляне! Уж наклонът не е голям, но имам усещането, че напредвам бавно. Сядам на върха и поглеждам часовника – всичко е наред. Сега видимостта е достатъчна – виждат се почти 90% от оставащия път, включително заветният вр. Молдовяну. Обаче следващият близък ориентир – Подрагова порта – изглежда малко по-долеч от описанието, пък и следва здраво слизане. Няма как – тръгвам. Разстоянието за пореден път се оказва точно и вече определено свалям шапка на колегата, който е публикувал описанието на маршрута. Възниква обаче друг проблем, при това много сериозен - няма вода. Второто езеро, покрай което минавам, е направо в плачевно състояние: освен сметището на брега, вътре във водата плават празни пластмасови шишета и найлонови пликчета. Направо ми се повдига! Тук вече не може да се търси оправдание в “кашкавал-туристите”. Явно румънците са си мърляви, независимо от социално положение и хоби. Това обаче хич не ме грее, понеже ми остават само 2 л вода. Очевидно край езерото не може да се къмпира (то може, но е безсмислено, щом не става за пиене, пък и е далече от върха). Минавам на резервния вариант – ще изям плодовете, пък водата се пази за вечеря и последен резерв. По-нататък няма езера, потоците са пресъхнали. Единственият, който тече, се използва от овцете. Северните циркуси, противно на очакванията, са сухи. С една дума – проблем. Откривам чисто езеро на север, но пък към него не може да се слезе. Сещам се, че зад Молдовяну (източно) има още едно езеро. Ако е чисто – може да се къмпира край него. Очертват се два варианта – качване на Молдовяну и къмпиране в източното му подножие и връщане до хижа Подрагу. Време има, но силите... Улисан в тези мисли, стигам до подножието на върха. Оставям две праскови за неприкосновен запас за утре. Хапвам последния грейпфрут, устата ми почва да щипе. В главата ми нахлува Екзюпери с пустинните си разкази. Показвам пътя на група словаци, които отказват да говорят руски, а не знаят румънски или английски. Питам един румънец за качеството на езерото. Той ме успокоява, че там е добре. Око да види, ръка да пипне, са казали шопите. За целта обаче трябва да се качи върхът. Е, на война като на война. 25 мин. пъплене и съм на Вистя Маре – всъщност това е възловият връх на главното било. Молдовяну стърчи на 600 м южно, свързни са с тесен скален ръб. Вистя Маре е достатъчно представителен, но не може да идеш до Рим и да не видиш папата – Молдовяну е с 5-6 метра по-висок. Завиждам на словаците, които на смени ходят до върха, докато групата им пази раниците. Като ги гледам какви са некомуникативни обаче, не ми се занимава повече с тях и потеглям заедно с багажа. Пак трябва да се използват ръцете за преодоляване на скален пасаж между двете най-високи точки. Още 100 м, готово! Поглеждам часовника - 6 часа и 45 мин. от Бъля, колегата ме е надценил. Най-важното е, че слеващото езеро става. Докато ходех по ръба го огледах – пълни се директно от снежни преспи или от потоци, течащи през камъните, така че добитъкът не е повлиял на чистотата. Не се виждат и плаващите пластмасови белези а човешкото присъствие. Единият от двата резервни литра вода отива почти на екс. Опитът ме е научил да запазя последното количество. Избрах си и място за лагер. Само трябва да се върна до Вистя Маре и да сляза. Е, ще издържим още 40 минути, светлина има. И на другия ден пак трябва да кача и да сляза Вистя Маре, но, както е известно, науката иска жертви.
    Докато слизам, почти съм си избрал място за бивак – или в близост до единия от двата палактови лагера, или, ако там не ме искат или не става – на южния бряг на езерото – между потока, който се влива и този, който изтича. На пръв поглед изглежда малко мочурливо, но всъщност не е така – вероятно поради по-малката надморска височина, тук езерата се затлачват бързо и повсеместно, за разлика от България, където това е по-скоро изключение и признак за проблеми. И това, което изглежда мочурище, е всъщност мека и абсолютно равна полянка.
    Наближавайки горните палатки, чувам френска реч. По-скоро приятна изненада тук. Спирам се и ги заговарям. Почти веднага ме канят да се присъединя към тях и се извиняват, че вече са изпили виното. Истински французи! Нищо, казвам, аз мезето така и така го нося. Следва оживление – имат домашна цуйка. И всичко се нарежда – за мен, като истински българин, ракията е аперитив, за тях – дижестив. Докато ми се сготви супата, голямото пластмасово шише с цуйка е преполовено, а ние вече сме на “ти”. Симбиозата е пълна – ползвам от тях огън (свърши ми газта в примуса, а те бяха донесли дърва от гората), място за лагер най-важното – хапчета за пречистване на вода. В замяна получават техническа конференция за следващите два дни от прехода си, понеже се оказва, че съм минал по техния бъдещ маршрут. Давам им и вертикалния профил, и джипиес координните, които си бях разпечатал. Хапчетата за вода се оказват твърде ценни, понеже дори и поточето е мръсно – не от овчи изпражнения, а от човешка намеса. Тук наистина нямат никакво уважение към природата. Наистина, топящите се преспи са с по-голяма гаранция за чистота, но там пък има механични примеси, а кислородът е по-малко.
Четат се и се рецитират френски стихове, споделяме с техния водач преживелици по склоновете на Мон Блан от миналата година. Пълна планинарска идилия. По едно време покрай нас слизат некомуникативните словаци.
- Залеза ли чакахте? - питам.
- Не, изгрева на луната.
    Поне за едно нещо да им благодаря – не бях забелязал огромния златен лунен диск, скрит зад южното ребро на Молдовяну. По-голяма съм виждал само по южното ни Черноморие и в Кипър. А тепърва изгряваше.
    Французите както обикновено не успяват да надскочат себе си и в десет без десет са по палатките. Аз не мога да изпусна догарящия огън и изгрева на Луната. Като стар водач оставам последен, да се уверя, че огънят е загасен и да се полюбувам на природата сам.
    Подухва, затова се увивам плътно в чувала, опъвам и старото метализирано фолио. Изглежда съм се престарал, защото след известно време се събуждам изпотен. Отварям очи, но в просъницата ми е трудно да разбера защо е толкова светло. Нима вече е утро? Не – Луната се е издигнала над Молдовяну и осветява невероятно силно. Светло и хладно, кристално небе, шума на потока, полъха на вятъра. Почти пълно щастие. Почти, защото няма с кого да споделя красотата. Заспивам отново, вече с по-малко завивки и дрехи.
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=