Планините
  Първенецът на Карпатите - 3
 
ЧАСТ ІІІ - Пътят назад
Събуждам се преди изгрева, пръв. Шест часът е, но вече е светло. Решавам да върна жеста на французите. Прибирам тихо спалния чувал и фолиото. С останалите дърва и порядъчно количество от вестник “Зиуа” паля отново огъня. Докато се размърдат всички вече съм с една чаша нескфе напред, а на огъня ги чака 1 литър гореща вода. Вече няма никакво съмнение за авторитета ми сред тях. Почти сериозно техният водач ми предлага догодина да ги кача на Мон Блан. Дори и аз го намирам за прекалено, а той в нетипчен за французите пристъп на самоирония обяснява, че така ще са много “фешън”. Добро начало на деня.
След третата чаша кафе ги изоставям – те имат 4 часа ходене за целия ден, аз – 7 плюс шофиране. Точно в 8 вече пъпля обратно по източния ръб на Вистя Маре. Идва ми нанагорно и в преносен смисъл – 300 м денивелация направо от старта не са шега работа, но се справям за около 40 мин. Слизането е бавно и внимателно, отчасти защото ми се стои по-дълго на сянка. Компенсирам по равното. Другото улеснение, че имам значително повече течности в организма. Планирал съм почивка и презареждане с чиста вода на хижа “Подрагу” в 11 и пия на всяка почивка. Изведнъж прасковите от неприкосновен запас се превръщат в луксозен десерт. “Вода, ти не си необходима за живота – ти си самият живот!” - е казал Екзюпери. На Подрагова порта излизам с десетина минути закъснение, но ги наваксвам на слизане. Пристигам на хижата в най-подходящото време – вчерашните туристи са си тръгнали, днешните още ги няма. Всички стаи и трапезарията са отворени и празни. Докато търся хижарката, успявам да ги огледам – най-близкото сравнение е х. “Белмекен”, преди да изгори – каменна постройка, правена с много мисъл за ефективно използване и качествена изолация на малкото пространство. Двуетажни, овехтели легла, външна чешма. Намирам хижарката – лаконична, твърда жена. Планинар. Като разбира, че съм водач, веднага пита с колко души съм. Не, казвам, само оглеждам. Две къси изречения – за цените и за водоизточниците и се сбогуваме. Без лоши чувства – в планината времето е ценно.
За да не повтарям вчерашния път, решил съм да се върна не по билото, а през северните циркуси, където има алтернативна маркирана пътека, използвана само през лятото. Че е по-красиво и по-интересно, вярно. Но ако бях преценил правилно какви усилия се изискват, щях да се позамисля. Още на първата седловина си давам сметка защо вчера от билото не успях да видя северната пътека – тя не подсича, а се движи почти по права линия в посока изток-запад, без да е направен и най-малкият опит да се спести малко денивелация, било то на качване или на слизане. Връщам още лентата и се сещам, че хижа Подрагу и езерото Бъля са на една и съща надморска височина и то на най-ниската точка на прехода. Явно пак се налага желязна диспилина – 40 мин ходене, 10 мин почивка, по време на която в точно определен ред се съчетават хапване на нещо енергийно, пиене (имам цели 3 л студена вода!) и снимки. 5х200 м изкачване и още толкова слизане от езерото под Вистя Маре до Бъля – не е игра работа, като се прибави и хоризонталното разстояние. Настройвам се да ходя на ръба на възможностите си – без да се задъхвам, но и без най-малката идея за отпускане или забавяне. След втория циркус вече не гледам и за пътеката – само намирам следващата седловина и тръгвам към нея по азимут. Иначе е красиво – гората е по-близо, има езера... Най-после стигам до билото при заветния Змийски прозорец, където двата пътя се събират отново. С 10 мин. закъснение от предвиденото, но разчитайки да взема остатъка за по-малко от вчерашните час и половина. Имам интерес да го направя, защото Карпатите държат да ми покажат, че приличат на Стара планина – белите облаци от сутринта станаха сиви, после черни и се опитва да вали. Естествено, само от южната страна, за да бъде картинката пълна.
На предпоследното изкачване идва и черешката върху тортата. Възрастен планинар, от старата школа (с раница тип “самар” и памучна кърпа на врата) ме спира и директно ме моли за съвет по билото ли да мине, или през циркусите. Колкото и да е парадоксално, в състояние съм да му отговоря, понеже през последните 24 часа съм минал и по двата пътя. Дава ми точно необходимите детайли – колко души води, в какво състояние са, къде отиват. Правим бърз анализ на метеорологичната обстановка. Отговорът ми е категоричен – през билото. Наистина, има риск от гръмотевична буря, но чисто билният участък е сравнително къс. А през циркусите направо ще се “разголбят”. Благодари и продължаваме, всеки по своя път. Разминавам се с групата му – няколко младежи, явно роднини и приятели. Мръсното езеро, последен напън, седлото над Бъля. Със съжаление тръгвам надолу – обратно към навалицата, която сега е двойно по-голяма от вчера, и към повсеместната мърсотия. На всичко отгоре трябва да слизам, което след повече от 6 часа ходене не е най-приятното упражнение. Поне избегнах дъжда. Поглеждам часовника – три без десет. Не можах да надскоча себе си. Няма значение, 15 мин. закъснение на 7 часа ходене са приемливи. Само да не ме отнесе някой кашкавал-турист, юрнал се надолу по склона. Почти с радост стъпвам на асфалта, точно седем часа от бивака под Вистя Маре. Малко мудно преминавам от едно “агрегатно състояние” (ходещ) в следващото (шофьор), но съм щастлив да седна в колата в 15.15. Тръгвам за Сибиу.
Напускането на района на Бъля е едно от най-трудните неща, които съм правил в шофьорската си практика. За разлика от стената на “Видрару”, колите са от двете страни на шосето, а толерантността клони към нула, може би защото всички се чувстват като в града. Пешеходците, като навсякъде в Румъния, си ходят абсолютно спокойни и изобщо не се интересуват дали пречат на движението. На два пъти се налага да се връщам назад, няколко разминавания “на една боя разстояние”, десетина минути чакане да се включа в основния път. Един завой по-надолу вече всичко е спокойно – та нали ако случайно спрат там, ще трябва да ходят пеша! А, ето и компанията, за която бях зажаднял – момче и момиче с големи раници, пътуват на автостоп. Докато товарим раниците, ги питам дали са румънци. Маджари, от Брашов – казаха го с такава интонация, че почти понечих да се извиня, че съм ги взел за румънци. Явно тук етническата толерантност е само на повърхността. Естествено, не са учудени като мен от крайпътния къмпинг, практикуван от румънците, но определено не са привърженици на този тип “почивка”. Под планинарската им солидарност с моите ехидни коментари прозира и презрение към румънците. Скоро обаче ще разбера, че отношението им има своите основания. Стигаме до водопада Бъля – второто чудо на планините Фъгъраш. Всъщност, втората касичка за доене на псевдотуристи. Самият водопад е далеч и достъпен само пеша. Обаче на мястото на шосето, от което той се вижда, е построен ресторант, а около него са изникнали по-долнопробни капанчета. Същото задръстване, същите сергии между колите, същата цигания. Оказва се, че лифтът за езерото тръгва от това място, а не от равнината. Не е ясно защо – и водопадът, и езерото са еднакво недостъпни през зимата. Сещам се за злощастния ни лифт от Згориград до платото на Врачански Балкан, строен с идеята да улесни достъпа до пещерата Леденика. Същата безсмислица. Продължаваме надолу, вече имам известна техника в промъкването между безразборно спрени автомобили. Отново се убеждавам, че ако има нещо, с което Карпатите безспорно ни превъзхождат, това е гората – и иглолистната, и смесената са огромни по размери и като че по-разнообразни като видове. Явно трябва да си потърся и горски маршрути – те са подходящи за всички сезони, а и са винаги красиви.
Северните долини на Карпатите са по-къси от южните, но пък са по-стръмни, така че си има доста шофиране до равнината. Тъкмо оставям маджарите на разклона за Брашов и ме чака нова изненада. Селата тук са съвсем различни от тези във Влашко. Вместо грозните ламаринени покриви, тук правилото са керемидени, като у нас. Селата са подредени и чисти, не се виждат боклуци край пътя. Другата особеност е, че откъм улицата къщите и дворовете са се слели в нещо подобно на креспостни стени, където отделните имоти се различават само по различните цветове на фасадите. Със съвсем малки изключения от времето на траките до 1920 г. тези земи са били гранични и това явно се е отразило на архитектурата. Наближавам Сибиу, натоварен с очаквния. Обикновено се стремя да изчистя съзнанието си от предрзсъдъци, но за този град бях чел и слушал твърде много. 10 км, 5, входната табела. Нещо не е наред, в първия момент не разбирам какво и се напрягам. Да, усещнето за пустота – няма безкрайни върволици от хора, няма задръствания, улиците са чисти и празни. Сякаш градът е обезлюден. Не, просто е подреден. Улиците са същите като в Букурещ, но по тях няма безразборно спрели коли. Затова има място. И на всяко кръстовище съвестно са поставени табели, които сочат съседния квартал, а не съседния град, както е в столицата. Съответно, дори и при първо влизане, нямам никакви проблеми с ориентацията. Правя полуобиколка на стария град и влизам да си търся място за паркиране. Колкото искаш – и платени (по-удобни), и свободни, в малките странични улички. Слизам, тръгвам към историческия център. Отнема ми известно време да разбера как така няма кошчета за боклук по улиците, а няма и боклук. Всичко е скрито зад стените, зад които човек никога не е сигурен дали има къща или двор. Фасадите са издържани така, че да изглеждат добре откъм улицата (това е еволюция на селата с кварталите-крепости. Тук крепостта е много по-сериозна, основите на стените са запазени почти по целия им периметър, а най-впечатляващите части са реставрирани), но надничайки в един тунел или зад някоя врата никога не знаеш дали ще попаднеш на вход на къща, тунел към вътрешен двор или проход-улица към съседния площад. Е, и кофите за боклук са скрити там – да не загрозяват пейзажа. По-важното е, че никой не оставя найлонови пликове с отпадъци по улиците. Ето ги и хората – в центъра има оживление, но не и хаос. И истинско пешеходно пространство със специални пътни знаци, обясняващи, че улиците в района са предназначени за деца и забавления. Това не е Сибиу, това е Херманщадт. Усещането, че си в Германия, а не в Румъния си има съвсем конкретно историческо обяснение. По времето на Австрийската империя, виенските управници са заселвали германски колонисти по границите с Османската империя, тъй като не са могли да разчитат на местното румънско и маджарско население за защитата им, както са могли да разчитат на войнствените сърби във Войводина. Така се е стигнало до парадоксалното от гледна точка на днешните държавни граници положение в южния край на Трансилвания, под Карпатите да има немско малцинство, северно от него – румънско, а в самото сърце на областта – унгарско. Сибиу-Херманщадт всъщност е едно от ядрата на австрийската защита от османската агресия. 50-те години унгарско влияние (след преобразуването на единната Австирйска империя в дуалистичната монархия Австро-Унгария през 1868) и 80-те години румънска власт (след 1920) едва са засегнали повърхността на тази цивилизация. Едно име с тире, разнообразни лица и фигури, официален език, който е първи, ако не и втори чужд за голяма част от местните жители и това е. Многото лица на Румъния, заключи философски един колега от страна без история.
 
   
 
=> Do you also want a homepage for free? Then click here! <=